ВХОД РЕГИСТРАЦИЯ
  • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО БРОЙ
    • ТЪРСЕНE ПО АВТОР
    • ТЪРСЕНE ПО ТЕМА

Михаил Коялович и българският въпрос

Автор: Владислав Гулевич дата: 08/09/2014 (Брой 4 2014г.) от 123 до 126 страница  
За автора

Политически анализатор, публицист, преводач. Наблюдател на украинския информационно-аналитичен седмичник „Час пик”. Автор на материали за руски и чуждестранни експертно-аналитични центрове, неправителствени организации и различни СМИ. Член на Съюза на журналистите в Украйна.

Името на видния западноруски историк и публицист Михаил Осипович Коялович (1828-1891), едва ли е познато на широката общественост в България, независимо че той е работил в същата област, в която и известният Юрий Венелин. В Русия, обаче, през ХIХ век М.О.Коялович е бил твърде популярен сред научните кръгове, като един от най-именитите историци-западнорусисти. Достатъчно е да се отбележи, че той е чел курс от лекции по история на Западна Русия пред висшата руска аристокрация, включително и пред представители на царската фамилия.

Преди да се докоснем по-задълбочено до живота и творчеството на М.О.Коялович ще дадем определение на термините „Западна Рус” и „западнорусизъм”. Под Западна Рус трябва да се разбира територията на сегашните Украйна и Белорусия, намиращи се дълго време под управлението на чужди държави (Жеч Посполита, Австро-Унгария, Чехословакия), което е оказало определено въздействие върху бита и културата на малорусите (украинците) и белорусите. Самият М.О.Коялович е родом от Гродненска губерния (Белорусия), цял живот е бил твърд привърженик на западнорусизма, чийто основен постулат е принадлежността на белорусите (украинците) към единния руския народ, нещо което е противоречало на възгледите на полските и австрийски историци относно цивилизационната съдба на тези народи.

Необходимо е да се уточни, че М.О.Коялович е извършвал своите научни изследвания през сложния ХIХ век – век на напрегната културно-политическа и религиозна конфронтация между полския католицизъм и руското православие. Поле на тази цивилизационна „битка” са били земите на Малорусия и Белорусия, а самата „битка” се е разгаряла не единствено на страниците на исторически трудове и от църковни амвони, но и сред органи на местната администрация, както и на самите улици.

За това свидетелства и биографията на М.О.Коялович. Произхождайки от гръко-католическо свещеническо семейство, приело православието, М.О.Коялович е бил ревностен поклонник на православната църква. Той е смятал Църковният съюз от 1596 г. за най-тежката духовна катастрофа на Западна Русия, откъсваща я за векове напред от общоруските корени.

М.О.Коялович е завършил Санкт Петербургската духовна академия, след което преподава в Рижската и Петербургската духовни семинарии. За тема на своята докторска дисертация той е избрал историята на обединението на западноруските униати с православието. По-късно става професор в Санкт Петербургската духовна академия. Богословското образование му дава възможност да вникне по-дълбоко в спорните въпроси на отношенията между православието, католицизма и униатството, детайлно отразени в научните му трудове, най-известен от които е „Четейки историята на Западна Русия”.

Като западнорусист, М. О. Коялович е отделял специално внимание на руско-полския въпрос (отношенията между Ватикана и православието, историята на западноруските православни братства и завоюването на западноруските земи от Жеч Посполита). Той, обаче, не е разработвал тази тема отделяйки я от историческия живот на останалата част от славянството. Значителен отзвук е предизвикала и неговата кратка, но актуална статия „Няколко думи относно българския въпрос”, публикувана в славянофилския вестник „Ден” през 1861 г., чиито редактор е бил яркият представител на славянофилското движение Иван Сергеевич Аксаков.[1]

Не може да се каже, че М. О. Кояловиче изучавал задълбочено българистика. Той по-скоро е бил полонист, изследвайки усърдно актуалния за Западна Русия полски въпрос. Като православен човек, обаче, М.О.Коялович не е могъл да не се интересува от България.

В споменатата статия М. О. Коялович, споделяйки притеснението на своя съвременник Райко Жинзифов, изказва съжаление за слабата осведоменост на руските му съвременници относно историята на България и на българската култура. Недостатъчната осведоменост на жителите на Руската империя по българския въпрос не е било нещо неочаквано за него. По-скоро обратното – той нееднократно е говорел за това колко малко знаят руските граждани за Западна Русия и за нейния народ.

„Кой от изучаващите историята на руската църква в известна степен сам не стига до извода, че… влиянието на българското християнство върху Русия се усеща на всяка крачка, и в едни други времена така ярко, така видимо обхваща цели групи от явления на нашия религиозен живот, че неволно забравяш за липсата на преки доказателства в този план, и неволно го признаваш като неподлежащо на никакво съмнение… В противодействие на императорско-латинските претенции на немците спрямо западните славяни се появява християнската проповед на славянски език (св. …апостолите Кирил и Методий)”.

Анализирайки бегло ролята на гръцкото православие в древна Русия, М.О.Коялович подчертава, че заслепени от неговите лъчи ние не забелязваме българското православие, което е оказало не по-малко влияние в древна Русия. В своите контакти с Византия древните руси неизбежно са били в съприкосновение и с християнска България. „Тя е била на кръстопътя им от Днепър до Константинопол”, - отбелязва М.О.Коялович, уточнявайки, че беседите с учените българи, говорещи на славянския си език, привличат руснаците повече, отколкото всички усилия на гърците в тази посока.

М.О.Коялович застъпва твърдо мнението, че само със силите на гръцкото свещеничество княз Владимир не би могъл да въведе християнството в древна Русия. Проповедите на гръцки език, който в Русия не е бил познат, не са имали голям успех. Гърците не са били в състояние да подготвят и значителен брой хора, обучени едновременно и на славянски езици, и на тънкостите на богословието. По мнението на М.О.Коялович, никога гръцкото православие не би постигнало такъв бърз напредък в Русия, „ако не бяха нашите добри роднини българите, които отстъпвайки на гърците върховното управление и изгодите от него, служеха незабелязано, но честно и съзидателно за нашето християнско възраждане.”

Проучвайки архивите в библиотеката с ръкописи на Санкт Петербургската духовна академия, М.О.Коялович сочи факта, че „едва ли съществува паметник за нашата древност, който така често да се споменава в различни ръкописи, на различни места и в различни времена, както житието на Кирил и Методий и на техния ученик Климент… Това е най-старинното и най-искреното признание за нашите предци… българите… учените българи… да ни помогнат посочвайки ни факти от тяхната религиозна история, която вече е време да заеме своето достойно място”.

Сега, името на М.О.Коялович, заедно с името на Юрий Венелин, отново става известно. Руските, белоруските и украинските изследователи западнорусисти възраждат тяхното интелектуално наследство, запознават широката общественост с трудовете им, от които любознателният рускоезичен читател ще узнае много нови неща за така близката и същевременно, така далечната България.



[1] Коялович, М.О. Несколько слов по поводу болгарского вопроса // Коялович, М.О. Шаги к обретению России. - Минск: Издательство Белорусского Экзархата, 2011

  СВАЛИ PDF   Други статии по темата
НАЧИНИ ЗА ПЛАЩАНЕ