ВХОД РЕГИСТРАЦИЯ
  • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО БРОЙ
    • ТЪРСЕНE ПО АВТОР
    • ТЪРСЕНE ПО ТЕМА

Близкоизточният конфликт и тероризмът

Автор: Д-р Ахмед Ал Мадбух дата: 27/04/2015 (Брой 2 2015г.) от 5 до 10 страница  
За автора

Н.Пр. д-р Ахмед Ал Мадбух  Извънреден и пълномощен посланик на Държавата Палестина в Република България. Доайен е на Дипломатическия корпус в България на арабските посланици в България. Завършил е политически науки в Ливанския университет в Бейрут и медицина в Русия. Изкарал е дипломатически курс в Московската дипломатическа академия. Член е на Организацията за освобождение на Палестина от 1984 г.; бил е секретар на Демократичната организация на палестинската младеж (1986-1990) и представител на Демократичния фронт за освобождение на Палестина в Руската федерация (1999-2008).

Средствата за масова информация по целия свят ни заливат с разтърсващи картини на жестокости, причинени от т.нар. ИДИЛ, която всички наричат „Ислямска държава“, а аз ще нарека „Терористична държава“ (на арабски думите ислям и тероризъм започват с една и съща буква – б.р.), тъй като тя няма нищо общо с исляма. Една съществена част от терористите използват за претекст на своите зверства борбата за освобождение на Палестина, с която също така нямат нищо общо. С този мотив се рекрутират и участници в терористичните организации, които действат в Близкия изток. Палестинският народ не подкрепя тероризма, но в същото време трябва да бъде направено категорично разграничение между „тероризъм“ – термин, който все още няма ясна формулировка, и борбата за национално освобождение. Терминът тероризъм трябва да получи обяснение във всички аспекти. Например, как да квалифицираме действията на една държава, която убива мирно население, която изселва хора от домовете им и заграбва земята им, която подлага на изтребление цял един народ? Също така повод за размисъл дава и фактът, че от VII век, когато халифът Омар влиза в Ерусалим, до края на ХIХ и началото на ХХ век, когато еврейският ционизъм навлиза на Арабския полуостров, мюсюлмани, християни и юдеи живеят в мирно съжителство. След този момент започват и проявите на тероризъм в региона. Историята на Палестина през ХХ и началото на ХХI век е както ключ към разбирането на тези процеси, така и стъпка към разрешаването на проблема, който е на път да се превърне в глобален.

Историческата територия на Палестина – свързващо звено между Азия и Африка, има граници: на изток Сирия и Йордания, на юг – залива Акаба, на югозапад – Египет и на запад – Средиземно море. На 2 ноември 1917 година тогавашният министър на външните работи на Великобритания лорд Балфур, в очакване на победата на страната си в Първата световна война, изпраща до лорд Ротшилд писмо, в което изразява положителното отношение на правителството на Негово Величество краля на Великобритания към искането на еврейските ционисти да се създаде „национален дом“ за еврейския народ. В писмото, останало в историята като Балфурова декларация, се казва, че правителството ще положи всички усилия да бъде създаден в Палестина „еврейски национален дом“, като в същото време уверява, че „няма да бъде направено нищо, което може да предефинира гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина или правата и политическия статус, на който се радват евреите в която и да било друга страна.“ Лорд Балфур изразява очакването си лорд Ротшилд да информира за тази декларация на Британското правителство Ционистката федерация на Великобритания и Ирландия. Както показва оригиналният документ, никой не е търсил съгласието на палестинския народ земята му да бъде предоставена за създаване на държава на друг народ. По това време и много палестински равини в Ерусалим се противопоставят на такова решение.

Към онзи момент (по данни от 1914 г.) общото население на територията на историческа Палестина наброява 689 775 души, от които 634 633 са араби (92%) и 55 142 евреи (8%). През 1918 г. съотношението е 92.8% араби към 7.2% евреи. След първите имиграционни вълни към края и след завършването на Втората световна война съотношението се променя: през 1944 г. населението на територията вече е 1 739 624, от което 1 211 922 араби (69.6%) и 528 702 евреи (30.4%), а през 1948 г. арабите са 68.5%, а евреите 31.5%. В годините на Британския мандат (от 1920 г. до 1948 г.) се променя и съотношението в собствеността върху земята. През 1924 г. арабите притежават 87.5%, евреите 2.5%; през 1947 г. чрез прогонване на палестинци и заграбване на земята им в притежание на евреи е 7.8% от земята.

През 1937 г. известната комисия Пийл изработва план за разделяне на историческа Палестина, като 80% от територията остава за арабската, а 20% за еврейската държава. И двете страни отхвърлят това предложение. Въпреки това, процесът не спира, но той и не протича спокойно. Две големи палестински въстания избухват срещу британските колонизатори през 1929 г. и 1936 година. През този период възникват и първите еврейски терористични организации „Щерн“, „Иргун“, „Хагана“ и други. Десетилетие по-късно по въпроса се произнася ООН, която на 29 ноември 1947 г. приема Резолюция 181, според която 52% от територията на историческа Палестина се предоставят за еврейска държава, а 45% остават за арабска държава; за Ерусалим и Витлеем се предвижда международно управление. Така според линията на разделение Западният бряг и Ивицата Газа остават палестински, но в значително по-широки граници от днешните им очертания. В същата тази Резолюция се определя, че в еврейската държава ще живеят 497 000 евреи и 496 000 араби, т.е. съотношението е 50:50; в арабската държава съответно 10 000 евреи и 750 000 араби, а в Ерусалим 100 000 евреи и 105 000 араби (отново съотношение 50:50). Т.е. към 1948 г. се решава на 30% от населението (евреи) да бъдат предоставени 55% от територията, а на 70% от населението (араби) – 45% от територията. Евреите приемат това разделение, палестинците – не, като от своя страна предлагат да се създаде единна демократична светска държава за всички нейни граждани. ООН отхвърля предложението. Така с разделянето на територията се разделя и населението.

Въпреки че решението на ООН е в полза на еврейската държава, ръководителите на ционисткото движение не са удовлетворени и на 15 май 1948 г. се стига до голямата палестинска катастрофа – Ан-Накба. Още в хода на подготовката за създаването на Израел ционистите разрушават над 530 палестински села и градове, извършват масови убийства на деца и жени, най-голямото от които е в с. Дейр Ясин, където загиват над 250 палестинци. Терорът прогонва от домовете им над 800 000 палестинци, което представлява най-мащабното етническо прочистване в региона, тъй като повече от 60% от палестинците се превръщат в бежанци. Прокудени, те се отправят към Ливан, Сирия, Йордания, Западния бряг и Ивицата Газа, където се настаняват в 66 бежански лагера: 15 в Ливан, 13 в Сирия, 10 в Йордания, 20 на Западния бряг, 8 в Ивицата Газа. Фактически от Ан-Накба през 1948 г. до 1967 г. 78% от територията на историческа Палестина се контролира от Израел, 22% от Йордания и Египет. Две години преди това, през 1965 г. от Ивицата Газа започва съвременната палестинска революция, предвождана от Ясер Арафат. В резултат на Юнската война през 1967 г. Израел окупира и останалата част от историческа Палестина: Западния бряг, вкл. Ерусалим, който тогава е под управлението на Йордания, и Ивицата Газа, която е под египетска администрация. Окупирани са също египетският Синайски полуостров и сирийските Голански възвишения.

На 15 ноември 1988 г. по време на 19-та сесия на Палестинския национален съвет е обявена независима Палестина в границите от 1967 г.: т.е. Западния бряг, вкл. Ерусалим като столица, и Ивицата Газа, което представлява 22% от територията на историческа Палестина и 50% от територията, определена от ООН с плана за разделяне, приет с Резолюция 181 от 1947 година. Междувременно, през 1987 г. започва Първата палестинска Интифада, наричана още „въстанието на камъните“. Тя продължава до 1993 г. и в резултат на това започват мирните преговори, довели до споразуменията от Осло през 1993 г., подписани от Ясер Арафат, Ицхак Рабин и Шимон Перес, за което тримата получават Нобелова награда за мир. Срокът на споразумението е 5 години, след които се предвижда да бъде обявена независимата Държава Палестина, а междувременно да започне изграждане на палестинската власт; палестинските територии са разделени на 3 зони за сигурност: А, В и С, като последната представлява 61% от палестинските територии и е под пълен военен и административен контрол на Израел. В изпълнение на споразумението започват да се изграждат палестинските институции. Но в пълно разминаване с договореностите се засилва започналата още през 1967 г. заселническа колонизация на Израел, която не спира и до днес, въпреки че е многократно осъждана от държавите и е обявена за незаконна съобразно международното право. В резултат на колонизацията, ако преди 20 години на окупираните територии е имало 50 000 евреи, днес заселниците са 600 000.

Тъй като договореностите от Осло не дават очаквания резултат, от 2000 г. до 2005 г.се провежда Втората палестинска Интифада. В търсене на мирно решение през 2002 г. се ражда Арабската мирна инициатива, към която през 2003 г. на среща на Организацията Ислямска конференция в Техеран се присъединяват всички 57 ислямски държави. Според тази инициатива, при условие, че:

•   Израел се оттегли напълно от всички окупирани след 4 юни 1967 г. територии – Западния бряг, Ивицата Газа, Източен Ерусалим, както и от сирийския Голан и от окупираните територии в Южен Ливан;

•   Приеме незабавно да се разреши палестинският бежански проблем, съгласно резолюция 194 на ОС на ООН;

•   Приеме да бъде създадена суверенна Палестинска държава върху окупираните палестински територии в границите отпреди 4 юни 1967 г. на Западния бряг и Ивицата Газа със столица Източен Ерусалим,

Арабските държави са готови:

•   Да считат за приключен арабско-израелския конфликт, да подпишат мирен договор с Израел и да гарантират сигурност за всички държави в региона;

•   Да установят дипломатически и всякакви други връзки с Израел;

•   Да не предявяват други искания, считайки, че всички поставени такива са изпълнени.

Какво е фактическото състояние днес?

67 години след плана за разделяне на Палестина и палестинската Ан-Накба Държавата Палестина, провъзгласена през 1988 г. от Палестинския национален съвет върху територията на окупираните през 1967 г. Западен бряг и Ивицата Газа със столица Източен Ерусалим, получи международно признание в ООН в края на 2012 г. със 138 гласа „за“, 9 „против“ и 41 „въздържали се“ и стана държава-нечленка на ООН под израелска окупация. Това показа, че пътят за активни политически и дипломатически действия, поет от палестинското ръководство, започва да дава резултат.

•   В Палестина са построени повече от 440 еврейски колонии и повече от 600 000 еврейски колонисти живеят там, което според резолюция 448/1979 г. на СС на ООН е незаконно;

•   Израел анексира Източен Ерусалим – столицата на Палестина. Както се отбелязва в годишния доклад на консулите на държавите от ЕС, представени в Ерусалим, през 2014 г. „насилието и поляризацията“ в окупирания Източен Ерусалим е достигнало най-високата си точка след края на Втората интифада през 2005 г. и съществува сериозна опасност да бъдат провалени усилията за разрешаване на конфликта по пътя на създаване на две държави. В основата на нарастващото напрежение, според доклада, е политиката на Израел да продължава строителството на незаконни колонизационни масиви в окупираната част на Ерусалим;

•   Израел строи 728 км стена на апартейда, висока от 4.5 до 9 м, около палестинските градове и села, като на места тя навлиза до 25 км в дълбочина на палестинските територии, с което ги превърна в кантони. Ерусалим и Витлеем чрез стената са изцяло откъснати от останалите палестински земи. Стената е квалифицирана като незаконна в консултативно становище на Международния съд от 9 юли 2004 година. С нейното построяване за палестинската държава остават само 12% от историческата є територия;

•   Над 6000 палестински политически затворници са в израелски затвори;

•   Над 5 000 000 палестински бежанци живеят в лагерите в Ливан, Сирия и Йордания;

•   По време на последната израелска агресия срещу Газа израелската армия уби над 2000 цивилни лица, сред които деца и жени, повече от 10 000 са ранените, 40 000 жилища са напълно или частично разрушени. Според годишния доклад на службата на ООН за координация на хуманитарните дейности „през 2014 г. Израел е убил повече цивилни палестинци, отколкото през всяка останала година от окупацията на Западния бряг и Ивицата Газа, започнала през 1967 година“. В резултат на действията на Израел в Ивицата Газа, Западния бряг и Източен Ерусалим са убити 2314 палестинци, ранени са 17125. За 2013 г. данните са съответно 39 убити и 3964 ранени.

При тази ситуация позицията на Израел се консолидира около редица условия. Първото от тях, предявено само и единствено към палестинската страна, е тя да го признае за еврейска държава, което означава разделяне на страните в тази част на света по конфесионален признак, а това би имало пагубни последици. В допълнение, подобно признаване би довело до окончателно отнемане на правото на палестинските бежанци да се завърнат по домовете си, 1 600 000 палестинци, които живеят в Израел да изгубят граждански и политически права и да имат само право на пребиваване с разрешение на израелската държава, а дълголетната борба на палестинския народ за национално освобождение да бъде квалифицирана като тероризъм. Другите искания са да не се признават границите от 1967 г.; Ерусалим да бъде признат за неделима столица на Израел; да продължи строителството на заселнически колонии на окупираните палестински територии; Държавата Палестина да бъде изцяло демилитаризирана; израелски въоръжени сили да бъдат разположени в долината на река Йордан дълги години.

Какво е решението на израелско-палестинския конфликт: прилагане на Арабската мирна инициатива, прилагане на решението за две държави, около което се обединяват страните членки на ООН, изтегляне на Израел от арабските земи, включително от Източен Ерусалим, намиране на коректно и справедливо решение по въпроса за бежанците в съответствие със законните им права и международната законност, премахване на израелските колонии от Палестина, съгласно международното право и Резолюция 448 на СС от 1979 година.

Тази позиция на Палестина намира все повече международна подкрепа. След решението на ОС на ООН през декември 2012 г., две години по-късно, на 31 декември 2014 г. Франция и Палестина внесоха съвместна проекторезолюция в СС на ООН, която предвиждаше в срок от една година да бъдат завършени преговорите между Израел и Палестина и след още две години да бъде сложен край на окупацията, като Израел се оттегли от окупираните територии. Проекторезолюцията не бе приета поради натиска на някои велики сили. В същото време, обаче, страните-членки на ЕС предприеха поредица от действия в подкрепа на палестинската позиция. На 30 октомври 2014 г. Швеция стана третата европейска страна член на ЕС, след Малта и Кипър, която призна Държавата Палестина. На 13 октомври същата година долната камара на Британския парламент прие препоръчително решение към правителството да признае Палестина, същото решение гласува на 12 октомври парламентът на Дания, на 16 октомври парламентът на Испания; четирите партии в Белгия също постигнаха съгласие в тази насока. На 3 декември 2014 г. френският парламент прие такова решение и това има особен символичен смисъл, тъй като Франция е европейската страна с най-многобройно еврейско и мюсюлманско население, а там приключи и жизненият път на президента-мъченик Ясер Арафат. В подкрепа на правото на палестинския народ да се бори за национално освобождение и да създаде своя суверенна държава категорично се изказаха Русия и Китай. В споменатия доклад на консулите на страните от ЕС в Ерусалим се дават и над двадесет препоръки, които да бъдат добавени към приетите вече мерки от ЕК за ограничаване на бизнес сътрудничеството с израелски фирми и организации, които функционират незаконно на окупираните палестински земи. Те включват евентуални нови рестрикции в имиграционните регулации в страните от ЕС срещу заселниците, които упражняват насилие или подбуждат към такова; координирани стъпки в ЕС за информиране на гражданите за стоки, произведени в окупираните територии и незаконните селища, информиране на бизнеса за рисковете, които поема при евентуално партньорство с фирми от незаконните селища, както и апел към туроператорите да препятстват подкрепата за бизнеса в незаконните селища. За бърз рестарт на израелско-палестинските преговори се обяви преди дни и комисарят по външна политика на ЕС Федерика Могерини, призовавайки също така Израел да спазва международната законност и човешките права в окупираните палестински територии.

Поради политическия курс на правителството на Израел, който бе затвърден с резултатите на последните избори там, поради флагрантното нарушаване на международната законност палестинското ръководство предприе процедура за присъединяване към Международния съд и от 1 април 2015 г. Палестина е пълноправен член на Съда. Първите дела, които ще бъдат заведени, са свързани с незаконната заселническа колонизация и агресията срещу Газа през 2014 година.

Откакто свят светува, при всяка нова война се задава въпроса: кой има интерес? Така е и днес. Затова към размисъл и разсъждения ни водят още няколко факта. Неотдавна в морето край Газа бяха открити богати залежи на природен газ, а на Западния бряг, край Рамалла – от петрол. В земята на палестинските територии се намират и голяма част от запасите на подпочвени води. Днес Израел, който има монопол и върху водоснабдяването на окупираните територии, отпуска на един палестинец 135 литра вода дневно, на един израелец – 353 литра дневно, а на един заселник в окупираните територии – 900 литра дневно, като палестинците плащат за собствената си вода многократно по-високи цени от израелците и заселниците. С други думи, когато Палестина получи суверенитет върху земята си с нейните природни богатства, нейните квалифицирани национални кадри ще съумеят да я превърнат в богата и просперираща.

  СВАЛИ PDF   Други статии по темата
НАЧИНИ ЗА ПЛАЩАНЕ