ВХОД РЕГИСТРАЦИЯ
  • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО БРОЙ
    • ТЪРСЕНE ПО АВТОР
    • ТЪРСЕНE ПО ТЕМА

Българската връзка между Изтока и Запада

Автор: Георги Пирински дата: 28/11/2016 (Брой 5-6 2016г.) от 17 до 22 страница  
За автора

Член на Европейския парламент от Групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите. Програмен директор на  Фондация „Солидарно общество”. Министър на външните работи на България (1995-1997).

С оглед темата на дискусията можем да си зададем три отправни въпроса:

Първо– какъв е контекстът, в който да анализираме нашия предмет на обсъждане, който назоваваме като пост-съветско пространство, съседството и/или региона?

Второ– как да разкрием същинското естество на съперничествата и конфликтите, които понастоящем се разиграват в него?

Трето– какво да предприемем, така че вместо продължаващото напрежение, да преминем към нарастваща стабилност, сигурност и сътрудничество?

Следователно – първо контекстът. Ето как високоуважаваният доскорошен гуверньор на Английската банка (Bank of England) Мървин Кинг описва какво всъщност стана в периода след 1989 година. Както той заявява в наскоро излязлата си голяма книга „Краят на алхимията“, през 2008 година съвременната капиталистическа икономическа система се срина. За да разберем защо кризата бе толкова дълбока и защо се разрази така изненадващо е необходимо да започнем от ключовата повратна точка – падането на Берлинската стена през 1989 година. Вместо просто да бележи краят на комунизма или дори „краят на историята“, то всъщност също сложи началото на най-голямата криза на капитализма след Великата депресия.

Защо е така? Защото страните от бившия Съветски съюз, заедно с Китай и Индия се включиха в международната търговска система, добавяйки към световната икономика милиони работници и многократно по-големи обеми на търгуеми стоки. Само в Китай през последните 25 години бяха разкрити 70 милиона нови работни места в промишлеността, далеч надхвърлящи 42-та милиона работещи в промишлените отрасли в Съединените щати и в Европа взети заедно. Тези нови развития доведоха до огромни дисбаланси между спестявания и потребление вътре във водещите икономики, както и до също така дълбоки неравновесия между отделните държави. В тези из основи променени условия наследената международна парична и банкова система се оказа не предполагаемия стълб на стабилността, а напротив, точно обратното – един вид алхимия, ахилесовата пета на капитализма.

И заключението на Кинг: преодоляването на вътрешните и външни неравновесия ще бъде продължителен процес – Голямото приземяване. То ще изисква дълбока реална пренастройка на водещите икономики и основно преустройство на международните институции.

Ако още малко продължим с въпроса за контекста, добре е да въведем и понятието за пътищата на коприната в светлината на днешния ден. Едно популярно скорошно изследване с такова заглавие приема за своя отправна точка констатацията, че в продължение на хилядолетия именно регионът, разположен между изтока и запада, свързващ Европа с Тихия океан, всъщност е представлявал оста, около която светът се е въртял. Средищната точка между изтока и запада, простираща се от източното Средиземноморие и Черно море до Хималаите, може да изглежда безперспективна позиция, от която да разглеждаме света днес, доколкото разположените там страни, като цяло биват разглеждани като нестабилни, с незавидно състояние на човешките права и с властелини, печелещи невъзможно големи изборни мнозинства.

И все пак този мост между изтока и запада заема точно средищния кръстопът на цивилизациите. Далеч не разположени в периферията на глобалните процеси, тези страни се намират в самия им център – така, както са се намирали от началото на историята. В минали времена, търгувайки и обменяйки идеи, тези култури, градове и народи са се учили и заимствали едни от други. Както преди две хилядолетия владетелят на царство Жао в североизточен Китай Ву Лин отбелязал, „…умението да се прилагат прийомите на вчерашния ден не е достатъчно, за да се усъвършенства днешния свят“.

Мантията на прогреса обаче започнала да се премества в ранните модерни времена, започвайки с двете велики открития на Колумб и на Васко да Гама в течение на десетилетието след 1490 година, положили началото на дълбоко пренасочване на дълговечни цикли на размяна. Възходът на Европа породи жестока борба за надмощие, а и за контрол върху миналото. Както заключава авторът на книгата, историята бе извъртяна и манипулирана така, че да се наложи натрапчивия наратив, според който възходът на Запада е бил не само закономерен и неизбежен, но и е представлявал продължение на ставалото в предходни времена.

Нека сега преминем към втория въпрос в светлината на казаното дотук – за това по какъв начин да разкрием какъв е смисълът на напреженията, шоковете и сблъсъците обхващащи онова, което ще наречем региона, под което в геополитически план да разбираме така нареченото пост-съветско пространство, а в по-широкия цивилизационен контекст – оста между Черно море и Хималаите.

Преди всичко, от гледна точка на центровете на глобален икономически растеж и размяна, по всичко личи, че се намираме в процес на преразпределение в посока към Азия, който по мащаби не отстъпва на онзи, довел до първенството на Европа и на Запада от края на ХХV век до наши дни. Фундаменталното пребалансиране на реалната глобална икономика ще се проявява в нарастващата икономическа и търговска роля на издигащи се икономически сили като Китай и Индия, заедно с Русия и със страните от Средна и от Югоизточна Азия. На свой ред това ще изисква преосноваването на основните международни институции, регулиращи глобалната икономика и политика.

Подобни фундаментални трансформации неизбежно пораждат първостепенни конфликти на интереси. Дълбоката промяна с исторически измерения, която все по-очевидно се разгръща, неизбежно се изявява в нови основни съперничества за надмощие и влияние между досега доминиращия Запад и новите възходящи силови центрове на Изток. Тези съперничества ясно се проявяват в поредица от конфронтации, не по-малко остри в сравнение с онези от минали времена, за надмощие по цялото протежение от Балтийско-Черноморския коридор, преминавайки през Южен Кавказ, Близкия изток и Средна Азия и достигайки Тихия океан.

Конкретните конфликти – както горещите, така и замразените – наблюдаващи се в момента, както общо из целия този мега-регион, така и конкретно в сектора между Балтийско и Черно море са предмет на интензивни проучвания от страна на аналитичните центрове във всички основни държави и алианси. В хода на настоящата кръгла маса те ще бъдат предмет на презентациите на изтъкнати изследователи и практици.

Така че нека само отбележа някои аспекти на протичащите дискусии по тези конфликти, които би следвало да бъдат отчитани при опитите да намерим отговори на въпроса: Как да си обясняваме тяхната същност?

Преди всичко се разгърна един разделящ спор относно това, кой принцип следва да заеме водещо място – националната сигурност или върховенството на правото; спор, който се преформулира като избор между връщане назад към политиката от позиция на силата или движение напред към международни отношения, основаващи се на ценности. В нашия регион това различие следва да се разглежда в контекста на базисните промени в разположението на силите, станали в периода след 1989 година с разпускането на икономическите и военни съюзи на бившите европейски социалистически страни и паралелното разширяване на Европейския съюз и експанзията на НАТО в Централна и Източна Европа.

Първоначално разглеждано като съпроводено с институционализирането на ново партньорство с Руската федерация, с течение на времето се очерта тенденцията Западът да се ангажира с политика на привличане на европейските пост-съветски държави „по-близо до Запада“, т.е. – раздалечавайки ги от Русия и все повече изолирайки последната от свои традиционни партньори. Особено ярък пример за тази политика стана натискът, упражнен върху Украйна, за да сключи споразумението за асоцииране с ЕС на Вилнюската среща на върха на Източното партньорство през ноември 2013 година. Всичко това е неизбежно водещо до нарастващи напрежения и задълбочаващи се предизвикателства и заплахи, разглеждани и от Русия, а и от нейните съседи, като екзистенциални заплахи за самата им национална сигурност.

Всъщност, не би следвало да има реален конфликт между националната сигурност и демократичните ценности – стига в последните да се включва и ценността на добросъседството. Свободата на избора следва да се основава на просветения собствен интерес като незаменимата основа за устойчива сигурност и напредък. Това е така, защото самата свобода на избора на практика съвсем не е поведение без оглед на интересите и съображенията на непосредствено засегнатите. Веднъж този императивен баланс нарушен, то тогава самата основа за ценностно-мотивирана политика бива разрушена, като в резултат мястото се заема от политиката на силата, като единствената неизбежна алтернатива.

Това всъщност е което наблюдаваме в течение на последвалите три години с въоръжения конфликт в източна Украйна с трагичната загуба на живот и разрушенията, включването на Крим в състава на Руската федерация и последвалото значително нарастване на военното присъствие на НАТО от Балтийско до Черно море и съответното нарастване на въоръжените сили на Русия в региона. Към това следва да се прибавят и санкциите и контра-санкциите, допълнително изострящи напреженията и нанасящи нарастващи щети.

Онова, което на практика се наблюдава, представлява разгръщането на нова линия на конфронтация, в определен смисъл – преместването на стената от времето на Студената война, преминавала през средата на Европа, към нова разделителна линия от Балтика до Черноморието. Всъщност, ставащото би могло да се разглежда като проява на ново издание на концепцията за сдържането. В контекста на глобалните трансформации, очертани по-горе, споменатата разделителна линия може да се оценява като съществен елемент от нова стена за сдържане на възходящия Изток от страна на един Запад, който не приема да разгледа формирането на нов тип взаимоотношения, отчитащ базисните промени в определящите икономически и силови реалности.

След като сме стигнали тази точка на крайно противопоставяне, следва да отчетем и обстоятелството, че степента на предизвикателствата отново извежда на преден план винаги съществуващия въпрос за способността за първи удар. Докато преди примерно едно десетилетие имаше очаквания за преход към свят без ядрени оръжия, днес актуални са въпросите за тактическите ядрени оръжия, които могат да бъдат приложени в т.нар. ограничени атомни войни, заедно с въпросите за позиционирането на антиракетни установки.

Оттук към въпрос номер три – какво да се прави? Как да набележим подход и стратегия, водещи до изоставяне на конфронтацията в полза на управляемо ребалансиране и към сътрудничество стъпка по стъпка? И като подвъпрос – какви следва да бъдат позиционирането и външната политика на България в тази светлина?

Поначало, ако приемем за отправна точка представата за „на Изток от Запада и на Запад от Изтока“, можем да стигнем до две противоположни съждения. Едното е, че това пространство представлява един вид сива зона, като страните в нея неизбежно следва да имат периферен статут по отношение на центровете на световно влияние. Съществува обаче и обратното виждане, според което България се намира точно в сърцето на един от свързващите възли по протежение на оста Черно море-Тихия океан, като по такъв начин, заедно със съседните є страни, я превръща в жизнено важна връзка между издигащия се Изток и ребалансиращия се Запад.

От тези две противоположни виждания произтичат два съществено различаващи се типа външна политика. Придържането към представата за периферия води до постоянното опасение „да не бъдем изоставени назад“ и до съответните повтарящи се декларации за безусловна вярност към евроатлантическите ценности, институции и политики. Същевременно обаче алтернативната, по-широка гледна точка се превръща в доста по-различно външнополитическо позициониране, при което стремежът става активното включване в преоформянето на регионалните и трансрегионалните отношения от позицията на централно разположен участник на кръстопътя на определящите дългосрочни глобални икономически и политически трансформации, преобразяващи света пред очите ни.

Естествено, това виждане не бива да води до нереалистични мега представи за роля в международните отношения, далеч надхвърляща потенциала на страна като България, нито би означавало увреждането на членството в Европейския съюз или в НАТО. По-скоро то изисква добре премислени инициативи и предложения за политика, които страната би могла да постави за обсъждане в рамките на своите съюзи и адресирани към съседните страни, които се градят върху задълбочаващите се търговски и инвестиционни магистрали и които целят да предложат рамка за градивното съчетаване на интересите, вместо продължаващи сблъсъци и засилващи се съперничества.

Българя веднъж вече се оказа в състояние да излезе с точно такова насочено напред предложение. Разбира се, имам предвид инициирането на Процеса на сътрудничество в Югоизточна Европа от преди точно 20 години, който бе възприет като автентичния глас на региона в полза на мира и сътрудничеството и като такъв бе пряко подкрепен както от ЕС, така и от САЩ, и от Русия.

Днес България би могла да разгледа разработването на нова инициатива от този вид, този път фокусирана към Черно море като нов Европейски макро регион, следвайки вече съществуващите в Балтика, по Дунава и в Адриатическо-Йонийския регион. Поредица от взаимно изгодни последици биха могли да произтекат от подобно развитие:

Стъпвайки на интересите на крайбрежните райони, граничещи с Черно море, за икономически напредък, включително и чрез развитието на синята икономика на морето, възможно е разгръщането на активно сътрудничество с подкрепа от ЕС, което, освен преките ползи, които би донесло, би могло също така да допринесе за намаляване на напреженията, които сега доминират в региона;

Що се отнася до най-важния кръг въпроси – за енергийните ресурси и транзитните маршрути, то подобен макро регион би могъл да спомогне за интегрирането на разминаващите се интереси на доставчици, транзитни страни и крайни потребители в мрежа, съединяваща формиращата се регионална енергийна система на Югоизточна Европа като част от Европейския енергиен съюз със стратегиите на водещите доставчици и преносители от непосредственото съседство;

Подобен макро регион би могъл да представлява извънредно важен интерфейс за ново начало на отношенията между ЕС и Евразийския икономически съюз, като по такъв начин поставя страните от региона в двойно-печеливша „уин-уин“ рамка, вместо да ги изправя пред избор „или-или“;

Подобна нова регионална рамка би могла да предложи жизнено важно звено, свързващо Европа с новата свръх магистрала на пътя на коприната, разгръщаща се през континентална Азия в съответствие с трансформационните промени от геополитически мащаб.

Явно, подобно амбициозно начинание изисква целенасочени съвместни усилия с партньори, споделящи такова виждане. Такъв партньор несъмнено би следвало да бъде Румъния, като държава член на ЕС с активна роля в насърчаването на Черноморското икономическо сътрудничество. Друг пряко заинтересован и особено ценен партньор би могла да бъде Гърция. Следва също в пълна степен да бъде използван и десетилетния опит на организацията Черноморско икономическо сътрудничество.

Освен това, възниква прозорец на възможности, който следва активно да бъде оползотворен – предстоящото председателство на Съвета на ЕС от страна на България през 2018 година и на Румъния година по-късно. Двете страни биха имали сериозен интерес съвместно да разработят и представят добре обмислена концепция и план за действия за превръщането на Черно море в Европейски макро регион, като особено важна рамка за конструктивното съчетаване на определящите интереси както на страните от региона, така и на тези на световните центрове на влияние.

Нека дискусията на нашата кръгла маса, която следва, да даде малък, но осезаем принос към такава заслужаваща си цел!

  СВАЛИ PDF   Други статии по темата
НАЧИНИ ЗА ПЛАЩАНЕ