ВХОД РЕГИСТРАЦИЯ
  • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО БРОЙ
    • ТЪРСЕНE ПО АВТОР
    • ТЪРСЕНE ПО ТЕМА

Геополитически анализ на 2018 и тенденции за настоящата година

Автор: Генерал-майор (о.р.), проф., д.н. Валери Лазаров дата: 11/02/2019 (Брой 1 2019г.) от 5 до 18 страница  
За автора

Доцент по теория на разузнаването. Доктор на науките по специалността военно-политически проблеми на сигурността. Професор по професионално направление национална сигурност. От 1976 г. служи в органите на стратегическото военно разузнаване, в това число и зад граница. В периода 2002-2006 г. е началник на Разузнавателно управление на Генералния щаб. 

Изминалата 2018-та година ще остане в историята като година, в която със събитията в Близкият изток, Източна Европа, Кавказ, Централна и Източна Азия ясно беше показано, че когато става въпрос за глобални икономически интереси и сигурност в която и да е точка от Земята, за Китай, Русия и САЩ няма компромиси.

Началото на 2018 година се характеризираше с нов и по-широк цикъл на насилие в Близкия Изток. Имаше оценки, че това в резултат може да унищожи крехкия световен ред за сигурност, основан на системата за международни отношения след Студената война. До края на годината, обаче, ситуацията се промени иконфронтацията между ключовите сили вече се премести в Източна Европа и в Азия.

Това развитие е резултат от следните фактори:

· Положението в Сирия се стабилизира в резултат на редица успешни военни операции, проведени от коалицията Русия-Иран-Сирия и дипломатически мерки, предприети в рамките на формата Астана (Казахстан).

· Загубили битката с Русия в Сирия, за да омаловажат този факт, САЩ съвместно с икономически силни държави съсредоточиха своето внимание върху други региони в различни краища на света.

· САЩ промениха фокуса на своята външна политика към активното възпиране на Китай, вместо към възможно сътрудничество. Поради тази причина САЩ използваха мерки за ограничаване на икономическата експанзия на Китай на американския пазар, както и в онези чуждестранни региони, където се конкурираха интересите на американските и китайските корпорации.

· Германия, най-мощният европейски икономически център, изпрати силни сигнали, че нейните интереси не съответстват на евроатлантическите интереси.

· Режимът на украинския президент Петро Порошенко и неговите поддръжници използваха активни мероприятия за стимулиране на напрежението в Източна Европа и в Черноморския регион през последните два месеца на годината.

През цялата година САЩ успешно отчуждиха някои от ключовите си партньори и изостриха напрежението с конкурентите си: водене на икономическа война с Китай; икономически и дипломатически конфликт с ЕС и дипломатически конфликт с Турция – по кюрдския въпрос и военното и икономическото сътрудничество на Анкара с Русия. САЩ се оттеглиха от ядреното споразумение с Иран. Администрацията на Тръмп прекарва значителна част от времето, заплашвайки Северна Корея с нашествие и обещавайки да не направи това, ако се постигне споразумение за ядреното є разоръжаване. Оказва се обаче, че независимо от готовността си да преговаря, севернокорейският елит не желае да продава своите национални интереси, срещу имагинерната възможност да играе ролята на „стажант“ в „доминирана от САЩ международна общност“. През втората половина на годината Тръмп внезапно загуби интерес към корейския мирен процес, което показва, че севернокорейския казус се използва главно в подкрепа на личния вътрешен политически дневен ред на Тръмп.

От своя страна, различията в отношенията между САЩ и Русия се задълбочиха. Вашингтон повиши санкционния натиск върху Москва и официално заяви готовността си да се оттегли от ключови договори за намаляване на американското и руското въоръжение.

Водещите американски служители, включително военните, все по-често сочат ​​Русия и Китай сред основните предизвикателства, пред които е изправена Америка. Все пак, има разлика в подхода, използван към тези две сили.

Говорейки пред кадети във Вирджинския военен институт на 25 септември 2018 г., министърът на отбраната на САЩ Джеймс Матис подчерта, че Русия и „ядрената заплаха” сега са ключови предизвикателства за САЩ. „Но Китай не трябва да бъде заплаха. Можем да намерим начин да работим заедно с Китай. Ние сме две ядрени въоръжени суперсили и ще трябва да се научим как да управляваме отношенията си и вярвам, че можем да направим това”, заяви Матис.

Русия се възприема от САЩ най-вече като военна заплаха в случай на голям регионален или глобален конфликт, докато Китай на този етап е заплаха със своето икономическото и дипломатическо влияние в света. Тази позиция на САЩ може да се измести в бъдеще, с по-нататъшното нарастване на военните способности на китайските въоръжени сили.

Има логично обяснение защо сегашното американското правителство отделя толкова голямо внимание на Русия. САЩ отдавна са изправени пред криза в своя модел на социално-икономическо развитие. Ако САЩ искат да поддържат жизнения стандарт на своето местно население, то трябва да поддържа сегашното ниво на потребление, което е невъзможно в съвременния свят, без по-нататъшно разширяване и колониална експлоатация на „задгранични” територии. И тук основна пречка е Русия.

„Лъкатушенето“ на американската администрация в много случаи беше подхранвано лично и от популисткото отношение на Доналд Тръмп. Президентът на САЩ активно експлоатираше различни видове чуждестранни врагове – правителството на Асад, китайците, руснаците, Иран и Северна Корея, които неговата администрация „побеждаваше“ в Twitter и в основните обществени медии, с цел решаване на собствени вътрешнополитически проблеми.

Като опитен шоумен, американският президент разбъркваше тези чуждестранни врагове, криейки провали и показвайки успехите на неговата администрация. Например: въпреки очевидния провал в Сирия, САЩ намериха време да покажат своята „върховна военна сила“, като започнаха ракетни удари по разкъсваната от войната страна, завършили безрезултатно. Икономическата война с Китай бе оправдана като „необходими мерки за защита на американската промишленост“. Разширяването на руските санкции, които от 2014 г. не успяха да доведат до разрушителен удар за руската икономика, бяха използвани като пример за твърдата политика на Тръмп към Владимир Путин, който предприема враждебни действия срещу западната демокрация. Антииранската кампания в подкрепа на израелската регионална експанзия беше представена като антитерористична дейност и дори беше използвана за „затваряне на очите“ за безпрецедентното убийство на журналист в саудитско консулство в Истанбул. Всичко това беше сръчно манипулирано от Тръмп в неговото кратко изложение за убийството на саудитския журналист Джамал Хашоги: „Светът е много опасно място!“.

През 2019 г. Тръмп вероятно ще продължи да жонглира с врагове, заплахи и предизвикателства, с които той и неговият екип ще се сблъскат чрез Twitter и с други инструменти на външната политика на САЩ. Междувременно, основната заплаха за международния мир и сигурност ще стане оттеглянето на САЩ от Договора за ликвидиране на ракети с малък и среден радиус на действие.

Друга заплаха за европейската сигурност е възможна гореща регионална война в Източна Европа, която може да започне в Украйна.

На 25 ноември граничната служба на Руската федерална служба за сигурност (ФСБ) откри огън срещу три украински военни кораба, навлезли в руските териториални води в Черно море край Крим. Информацията и от двете страни, украински и руски, показват, че украинските военни кораби умишлено са влезли в руските териториални води и са се движили в нарушение на международните договори. Напълно логично е, че подобно военно действие с очакваното интензивно политическо отразяване не е възможно без пряка заповед на украинското висше военно-политическо ръководство.

Използвайки инцидента, Украйна обяви едномесечно военно положение и засили кампанията си за пропаганда, твърдейки, че Русия ще нахлуе в Украйна. В същото време военното напрежение се увеличи и в източната част на страната, тъй като украинската армия разположи допълнителни войски и тежко въоръжение в района на Донбас.

Украинското ръководство умишлено подхранваше военното напрежение, за да създаде пряка военна заплаха за националната сигурност, което оправдава политическите преследвания и цензурата. На 31 март 2019 година в Украйна ще се проведат президентски избори. Според проучванията сегашният президент Порошенко има малки шансове да остане на власт, ако изборите не се забавят или ситуацията се промени драматично, например поради война. Западът също е загрижен за ситуацията. Ако сегашната украинска външна политика се промени, вашингтонската и брюкселската институция биха могли да загубят 5-годишни усилия и милиарди похарчени долари.

Войните в Сирия и Йемен, израело-арабските напрежение в Палестина, както и конфликтът между американско-израелско-саудитския блок и блока Иран-„Хизбула” остават основните горещи точки в Близкия изток.

Конфликтът в Сирия е една от ключовите горещи точки в Близкия изток.

Северна Сирия е големият възел на противоречия, където всяка от държавите (Сирия, Турция, Иран, Русия, САЩ) се стреми да реализира своите собствени планове.

Правителството на Башар Асад все още се счита за незаконно от Анкара, въпреки, че Ердоган предпочита да не го споменава официално, ако това е възможно. Турските власти многократно заявяват, че Анкара изпълнява задълженията си по споразумението за зони за ескалация. Въпреки това, Анкара не е направила никакви практически стъпки за отделяне на подкрепяните от Турция „умерени” фракции от терористичните групи или за борба с терористите там[1].

Турция смята „Ислямска държава” (ИДИЛ) и кюрдските въоръжени групировки за терористи. След като ИДИЛ претърпя поражение, кюрдските въоръжени групи остават единствената точка в тази категория. Някои кюрдски лидери се надяват, че Ердоган може да загуби президентските избори и по този начин турската позиция по кюрдския въпрос в северна Сирия ще се смекчи. Това обаче е в сферата на хипотезите. Не трябва да се забравя, че за да постигне собствените си цели, правителството на Ердоган балансира между водената в Сирия от Русия и САЩ политика.

От гледна точка на Русия, стратегическият приоритет за Сирия е териториалната цялост на страната и предотвратяването на идването на радикални ислямисти на власт. Русия е отворена за диалог с умерена част от сирийската опозиция и е готова да участва в преговорите. Руското ръководство е наясно, че Турция е временен съюзник на Русия в Сирия, където двете страни заедно с Иран гарантират прекратяването на огъня в зоните на деескалация.

На този етап кюрдите са загубили шанса си да получат широка автономия в Сирия и да се превърнат в разменна монета в преговорите между основните участници в конфликта.

Форматът на процеса в Астана също заслужава внимание. В рамките на този формат Русия, Турция и Иран потвърдиха решимостта си да се борят с тероризма, както и онези организации, които се считат за терористични от Съвета за сигурност на ООН, които се противопоставят на сепаратизма, насочен към подкопаване на териториалната цялост и суверенитета на Сирия и сигурността на съседните страни; да продължат съвместните усилия за насърчаване на политическото помирение между самите сирийци, за да се улесни възможно най-ранното сформиране на сирийската конституционна комисия в Женева. Но действителната ситуация е коренно различна. Анкара фактически контролира част от Сирия, като мотивите са борбата срещу кюрдските въоръжени групировки и разширяването на собственото влияние в разкъсваната от войната страна. Турция няма мандат на Съвета за сигурност на ООН или разрешение от Дамаск да разположи сили[2] в страната. Това несъмнено са нарушения на ангажиментите на Анкара към споразуменията от Астана и на суверенитета на Сирия. Участието на сирийската опозиция в преговорите също е проблем. Много фракции просто саботират преговорите. Освен това, няма значими резултати в областта на политическите решения за бъдещето на страната, въпреки че страните продължават да потвърждават своето единство в тези усилия. Може да се направи изводът, че форматът на Астана не е ефективен и е само платформа за срещи между държавните глави, тъй като всяка страна и Турция в частност преследват собствените си интереси.

Не трябва да се забравя, че руско-турските отношения се засилват от големи съвместни икономически и военни сделки, включително газопровода „Турски поток“, атомната електроцентрала „Аккую“ и споразумението със системата за противовъздушна отбрана С-400. Тези съвместни икономически и военни споразумения ще продължат да увеличават напрежението между Вашингтон и Анкара.

Успешната военна операция в Сирия несъмнено повишава ролята на Русия в региона на Близкия изток като цяло, което є позволява да действа като посредник в конфликтите между нациите. Москва активно си сътрудничи с Техеран, подкрепяйки правителството на Асад и борбата с тероризма[3] в Сирия. По същото време Русия успя да използва репутацията си на световна сила, която желае и показа, че е в състояние да работи с други регионални играчи, включително с Израел, Саудитска Арабия и Катар, за да разреши конфликта в Сирия, като по този начин се избягва мащабна ескалация или дори по-широка война в региона. Чрез кампанията си в Сирия Москва насърчава своите икономически интереси. Президентът Башар Асад и други официални лица многократно са заявявали, че Сирия ще предостави всичките си договори за възстановяване на инфраструктурата на страната на своите съюзници – т.е. на Иран и Русия. Руските компании вече участват в енергийните проекти, както в петрола, така и в природния газ, в сирийската страна и се готвят да разширят присъствието си в нея. Сирия ще може да се възстанови след опустошителна война и Русия ще увеличи икономическата и политическата си власт в региона, като същевременно ще осигури икономически ползи за своите граждани у дома.

Войната в Сирия допринесе за повишаване националната сигурност на Русия. Русия винаги е била обект на терористична дейност на различни радикални групи[4], включително на ИДИЛ и Ал Кайда. Има информация, че някои западни държавни подкрепят тази дейност. Важно е да се отбележи, че от 2015 г. в Русия не са извършвани големи терористични атаки. Руските сили са елиминирали голям брой бойци в Сирия, които са били членове на терористични групи, създадени в южната част на Кавказ в епохата след СССР. Това вече се оказва сериозен удар за останалите клетки на тези групи, които се крият в Русия, защото са загубили своите най-опитни и идеологически мотивирани членове в Сирия. Разширяването на руската военна инфраструктура, включително военноморски и въздушни бази в Сирия, показва, че Москва няма да се оттегли от страната в близко бъдеще. Русия ще продължи усилията си да победи тероризма и да уреди конфликта чрез различни военни и дипломатически мерки.

През декември 2018 г. администрацията на Тръмп обяви изтеглянето на американски войски от Сирия. През 2019 г. САЩ най-вероятно ще се съсредоточат върху популяризирането на интересите си в региона главно чрез своите съюзници и местни сили под негов контрол.

Стабилизирането на ситуацията в Сирия допринася за нарастване на иранското влияние в целия регион.

Всички тези събития бяха посрещнати с недоволство от страна на Израел, главният регионален антагонист на Иран. Поради продължаващата окупация на чужда земя в нарушение на международното право, израелците трябваше да разчитат на САЩ като дипломатически гарант в ООН и като военен доставчик.

През 2018 г. Иран се сблъсква с нарастващи санкции и военен натиск от страна на САЩ, които изглежда са готови да направят каквото трябва, за да подкрепят Тел Авив. През ноември Белият дом обяви „най-тежкия режим на санкции, наложен някога на Иран“. Санкциите бяха насочени към „критични сектори на иранската икономика, като енергийния, морския, корабостроителния и финансовия сектор“. Всъщност, САЩ отново наложиха всички стари санкции и въведоха нови. В новия санкционен списък са включени над 700 лица и физически лица, включително 300 нови имена. Тръмп и членовете на неговата администрация обръщат специално внимание на заплахата от износа на ирански петрол.

През 2019 г. Иран ще бъде изправен пред допълнителен натиск от американско-израелско-саудитския блок на икономически, дипломатически и дори военни фронтове. Техеран най-вероятно ще се опита да овладее блока, ръководен от САЩ, като използва асиметричните си възможности в региона и по света, както и чрез укрепване на връзките си с американските геополитически конкуренти – Китай и Русия. ЕС ще се опита да действа като неутрална страна в американско-иранския конфликт и ще работи за разработването на начини, които да му позволят да продължи икономическото сътрудничество с Иран поне в някои области.

През 2018 г. Израел използва широка гама от военни и дипломатически мерки, за да преследва и популяризира своите интереси в Близкия изток. Голяма част от израелските военни усилия бяха насочени към Сирия и ивицата Газа. Тел Авив също играе ролята на ключов съюзник на Вашингтон в региона, получавайки множество предимства от това.

Въпреки това, американско-израелският блок не успя да постигне целите си в разкъсания от войната регион. Тези цели бяха насочени към заместване правителството на Асад с лоялен режим и да ограничат влиянието на неговите противници – „Хизбула“ и Иран. Всъщност, конфликтът доведе до значителен ръст на иранското влияние и на дейността на „Хизбула“.

Решението на САЩ да признае Йерусалим за столица на израелската държава и опитите на администрацията на Тръмп да се намеси във всеки случай, в който се твърди, че не се спазват израелските интереси, вече доведе до по-нататъшна ескалация на палестинските и израелските трансгранични въпроси. Освен това, изтеглянето на САЩ от Иранската ядрена сделка принуди Техеран да заеме по-строга позиция по регионалните въпроси, включително балистичните и военните програми и инвестициите в конфликтите в Сирия, Ирак и Йемен.

Особено напрегната е ситуацията в и в близост до ивицата Газа. Сблъсъците между палестински протестиращи и израелски сили доведоха до стотици убити и хиляди ранени. Броят на израелските удари по различни палестински цели нарасна, докато палестинските въоръжени групировки увеличиха своите минометни и ракетни обстрели на южен Израел.

Израел прие основен закон, с който се обявява за национална държава на еврейския народ. Законът определи иврит като официален държавен език, премахна арабския език и обяви Йерусалим за израелската столица. Законът допълнително установи „развитието на еврейското селище като национален интерес за предприемане на стъпки за насърчаване, напредък и реализиране на този интерес“. Този ход стана още един фактор, който подклажда арабско-израелското напрежение в региона.

Отношенията Русия-Израел през изминалата година преминаха през различни фази: от непредприемане на никакви стъпки за ограничаване и спиране на израелските удари по Сирия, до снабдяване системите за въздушна отбрана S-300 на сирийските сили за противовъздушна отбрана (след 18 септември, когато руски разузнавателен самолет Ил-20 бе свален в Източното Средиземноморие по време на израелска въздушна атака върху Сирия, Русия заяви, че ситуацията е причинена от „враждебните действия” на Израел), което съдейства за модернизиране и разширяване на мрежата за противовъздушна отбрана на сирийската армия, повиши нейната способност за водене на електронна война, осигури допълнителни разузнавателни средства

От края на септември, в резултат на тези събития, израелските сили за отбрана (ИСО) значително намалиха военната си активност в Сирия. Вместо това политическото и военното ръководство на страната се съсредоточи върху опити за възстановяване на „работни отношения” с Русия, което ще позволи на ИСО да възстановят загубената им „въздушна свобода“ на операциите срещу целите на Иран и „Хизбула”. Въпреки това е малко вероятно то да сработи в близко бъдеще, ако Тел Авив не предложи отстъпки на Москва.

Войната в Йемен също е източник на нестабилност в региона. През 2018 г. коалицията, ръководена от Саудитска Арабия, не успя да нанесе съкрушителен удар на хуситите и по този начин да постигне решителна победа в конфликта. Саудитска Арабия и нейните съюзници трябваше да създадат военноморска и наземна обсада на района, държан от Мансур Хади, причинявайки дълбока хуманитарна криза в тази част на страната. Водените от Хади сили реагираха с трансгранични нападения и ракетни удари по саудитски цели, създавайки зона на нестабилност точно на саудитско-йеменската граница и в самата южна Саудитска Арабия.

Това, както и сложната дипломатическа и медийна ситуация, в която кралството се озова след лошо замислено решение да убие опозиционния саудитски журналист в собственото си консулство в турския град Истанбул, принуди саудитското ръководство да предприеме някои отворени стъпки в посока уреждане на йеменския конфликт. В средата на месец декември враждуващите страни постигнаха несигурно споразумение за прекратяване на огъня. Въпреки това, не беше постигнато всеобхватно дипломатическо решение и насилието продължи. Трудно е да се очаква, че през 2019 г. Саудитска Арабия ще може да стабилизира южната си граница.

Освен това, външната политика на Саудитска Арабия претърпя болезнени удари в Сирия и Ирак, където Иран, главният регионален конкурент на Саудитска Арабия, успешно разширява влиянието си.

Дипломатическият и икономически конфликт с Катар също не доведе до желаните от саудитското ръководство резултати.

Провалите на външната политика на управляващите[5] членове на Саудитското правителство остават едни от основните рискови фактори за дестабилизирането на Саудитска Арабия като национална държава. Инвазията в Йемен изтощава държавните финанси и подхранва социалното и политическото напрежение в Кралството.

Други „традиционни” болезнени точки за Саудитска Арабия останаха високата степен на корупция, междуконфесионалните конфликти, злоупотребата с наркотици, както и напрежението в кралското семейство. От икономическа гледна точка, Саудитска Арабия не беше в състояние да стартира или да се присъедини към глобални проекти или инициативи, които биха вдигнали икономиката, консолидирали елитите или поне привличали вниманието на обществото от настоящите проблеми. Гореспоменатите фактори ще останат основните предизвикателства за сигурността и икономиката на Саудитска Арабия през 2019 година.

През 2018 г. избухна нова криза в Армения, държава в Южен Кавказ.Балансът на силите, самооценката на местните етнически групи и влиянието на социално-икономическите и културните идеологически групи върху обществената политика значително се промени в страната. Тези промени са многопосочни, което увеличава риска от нов въоръжен конфликт[6] с Азербайджан.

В резултат на остра вътрешна криза и поредица от улични протести Никол Пашинян, лидер на опозицията и лидер на неолибералната, официално проамериканска политическа партия „Way Out Alliance”, завзе властта в парламентарната република.

Въпреки официално прозападната позиция на неговата партия, Пашинян промени публичната си външна политика, след като ситуацията влезе в революционна фаза на надпреварата за власт. Освен това, има остър регионален въпрос – неразрешен териториален спор за региона на Нагорни Карабах и някои близки райони между Армения и нейния тюркски съсед Азербайджан[7].

От всички гореспоменати регионални играчи, Русия е единствената сила, която е стратегически[8] съюзник и военен защитник на Армения и нейните интереси. Армения е член на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и на Евразийския митнически съюз (ЕМС).

За Русия ролята на арменската подкрепа (военна база[9]) в Южен Кавказ намалява, поради разширяването на руската военна инфраструктура в Близкия изток, включително военноморски и въздушни бази в Сирия. Политическата роля на Армения също намалява, поради подобрените руско-турски отношения, подкрепени от големите съвместни икономически проекти – газопровода „Турски поток“ и атомната електроцентрала „Аккую“.

Водейки често външна политика в противоречие с позицията на нейния формален стратегически съюзник Русия, Армения рискува през 2019 г. Москва да използва това като официален претекст за преструктуриране на присъствието си, най-вече военно, в региона, както и формата на дипломатическите отношения с Армения. В най-лошия случай сегашното арменско ръководство ще се окаже без пряка подкрепа на Русия в евентуален конфликт с Азербайджан за региона на Нагорни Карабах.

Нестабилната политическа ситуация в Грузия също допринася за нестабилността в Южен Кавказ.

В Централна Азия Афганистан беше основната точка на нестабилност. През 2018 г. ръководеният от САЩ блок отново се оказва, че не е в състояние да победи талибаните. На свой ред афганистанското движение само разширява влиянието си в цялата страна, контролира или оспорва поне половината от него. През 2019 г. ситуацията най-вероятно ще стане още по-лоша за САЩ и техните съюзници, ако не постигнат споразумение с талибаните или не предприемат решителни стъпки, като например разполагането на допълнителни войски. Друг изход е пълно изтегляне на САЩ от страната, което би отговорило на исканията на талибаните и може да доведе до или да бъде част от споразумение между САЩ и талибаните. Няма голяма надежда за реалното прилагане на такова мирно споразумение, тъй като ще се признае, че загубата на хиляди американски войници и 18 години американска политика по отношение на Афганистан са провал. Това ще бъде сериозен удар върху имиджа на САЩ.

Таджикистан е друг въпрос, който може да повлияе отрицателно на регионалната сигурност.Клетките на талибаните и ИДИЛ разшириха присъствието си в страната през 2018 година. Основните причини са сложната социално-икономическа ситуация в Таджикистан, която е резултат от подходите, прилагани от сегашното правителство, както и от общия икономически застой в региона. Ако ситуацията се развие в същата посока през 2019 г., тази страна може да се превърне в нова гореща точка в региона.

Друг важен фактор, влияещ върху ситуацията в Централна Азия, Азиатско-тихоокеанския регион и дори в Африка, е американско-китайското противопоставяне.Напрежението между двете държави нараства в икономическата, дипломатическата и военната сфера. От началото на 2018 г. САЩ наложиха серия от санкции за широк кръг китайски стоки. Според администрацията на Тръмп санкциите са необходими, за да се защитят американските предприятия, особено индустрията и интелектуалната собственост и да се намали търговският дефицит с Китай. От началото на „търговската война“ американските и китайските висши служители проведоха серия от срещи, но не намериха възможности за разрешаване на съществуващите различия.

На 20 септември 2018 г. САЩ санкционираха китайска агенция за отбрана и нейния директор за закупуване на руски бойни самолети и ракети S-400 „земя-въздух”. Държавният департамент заяви, че действията му не са имали за цел да подкопаят военните способности или бойна готовност на която и да е страна, а по-скоро да накажат Русия в отговор на предполагаемата є намеса в изборния процес в САЩ. В отговор на това китайското външно министерство заяви, че действието е неоправдано и изисква от САЩ да оттегли наказанията си или „да понесе последствията”.

Освен в икономическия сектор, конфликтът се разшири във военната и политическа сфера. Говорейки на заседание на Съвета за сигурност на ООН на 26 септември, президентът Тръмп обвини Китай, че „се опитва чрез кибервойна[10] да се намеси“ срещу неговата администрация по време на междинните избори за двете камари на Конгреса в САЩ през ноември 2018 година. Американският президент обаче не предостави никакви доказателства за своите претенции. Освен това, администрацията на Тръмп одобри продажбата на 330 милиона долара военно оборудване на Тайван. Този ход предизвика още един кръг от напрежение с Китай.

Балансът на силите в Азиатско-тихоокеанския регион като цяло и особено в Южнокитайско море и Източнокитайско море също са гореща точка в отношенията между САЩ и Китай. САЩ активно работят на военно и дипломатическо равнище, за да предотвратят нарастващото китайско влияние. Въоръжените сили на САЩ изпращат военни кораби и патрули близо до китайски военни съоръжения, построени на изкуствени острови, и провеждат тренировки близо до спорната зона. С адекватните реакции от китайска страна е видно, че Китай няма да се откаже от своята стратегия за Южен Китай.

Вашингтон е обезпокоен от по-нататъшното увеличаване на китайските военни способности, както и от дипломатическото и икономическото влияние на Китай по света. През 2019 г. тази тенденция ще продължи да се развива.

Дълбоките връзки на Китай със Северна Корея и задълбочаването на връзките с Русия са друг фокус на напрежението между Пекин и Вашингтон.

Що се отнася до Северна Корея, през първата половина на годината САЩ се представи като победител на режима на Ким, който „принуди Пхенян да се откаже от ракетната си програма“ и да приеме мирен разговор. През втората половина на годината обаче се оказа, че мирният процес между Северна и Южна Корея се развива на равна основа и далеч надхвърля желания от администрацията на Тръмп модел. Развиващият се по този начин процес между двете държави не съответства на американското желание за промяна на севернокорейския режим и разпространението на американското влияние в северната част на полуострова.

Вашингтон разглежда китайската и руската дейност в Африка като още една заплаха за нейното глобално влияние. Китай вече е широко признат на Континента като важен играч в икономическата и политическата сфера. През 2018 г. Пекин засили позициите си в региона.

Москва възобновява влиянието си в Африка. Увеличаващата се руска военна, дипломатическа и икономическа активност в Централна Африка, особено в Централноафриканската република и Чад стана обект на масови медийни спекулации през втората половина на 2018 година.

Сложното дипломатическо, военно и икономическо сътрудничество с Китай е част от стратегията на Русия да се обърне към Изтока. През януари-ноември 2018 г. търговията между страните нарасна с 27.8% в сравнение със същия период на 2017 година. Руският износ за Китай през този период е оценен на 53,782,900,000 USD, докато китайският износ за Русия е 43,452,700,000 USD. Общият стокообмен до края на годината е около 100 млрд. USD. Търговията със стоки се увеличи значително между Русия и други азиатски държави, по-специално Сингапур и Тайланд. През 2019 г. Москва ще продължи да адаптира своята икономическа и дипломатическа политика в отговор на опитите на САЩ да я изолират.

Междувременно европейските партньорина САЩ претърпяха значителни икономически загуби от санкционния режим[11], наложен на Русия. Според експерти, европейските бизнес-загуби могат да бъдат оценени на стотици милиарди щатски долари.

В Латинска Америка 2018-та година донесе значителни промени в политическия пейзажкакто на вътрешнорегионално, така и на трансрегионално ниво. През 2018 г. реториката и действията на САЩ спрямо Латинска Америка се промениха значително. Администрацията на Тръмп направи серия от сурови изявления за страните от Латинска Америка и предприе някои неприятелски действия. Това се отнася както за традиционните съюзници, така и за традиционните опоненти.

Що се отнася до последните, президентът на САЩ обяви така наречената „ос на злото в Латинска Америка“ – Венецуела, Боливия и Никарагуа. Съветникът по националната сигурност Джон Болтън обяви Куба, Венецуела и Никарагуа за „тройка на тиранията“. На практика, обаче, тази позиция на САЩ само засили сътрудничеството между гореспоменатите държави и обедини политиката им към „лидерството“ на САЩ.

Американско-мексиканските отношения също се влошиха. Една от основните причини е въпросът за нелегалната миграция от Мексико, която засяга особено граничните щати на САЩ. Тръмп активно използва тази тема за вътрешна идеологическа борба с опонентите си вътре в страната. През втората половина на 2018 г. администрацията[12]на Тръмп дори изпрати редовни войски на границата, като заплаши, че в някои случаи те ще имат право да използват „жив огън срещу мигранти“. В същото време Тръмп продължи да прокарва проекта си за гранична стена на южната граница на САЩ.

Венецуела във вътрешнополитически план се сблъска с голям кръг проблеми за политическа власт между различните фракции. Борбата беше допълнително влошена от сложна икономическа ситуация. Вашингтон се опита да използва и двата фактора, за да промени режима в страната, но не успя да го направи.

Срещата на върха на Г-2018, проведена от Бразилия, беше най-забележителното събитие в региона. Някои от американската администрация смятат, че Бразилия може да оформи курса си за външна политика към по-проамериканска позиция с новия си избран президент Жаир Болсонаро, който се смята за „приятел на Съединените щати“, но той всъщност е само приятел на „консервативната концепция“ на Тръмп и нищо повече.

Въпреки някои разногласия, колумбийският режим остава основният американски съюзник в региона.

Що се отнася до Куба, към края на годината Тръмп почти загуби възможността за привличане на страната в сферата на влияние на САЩ. Основната причина за това е непоследователната политика на неговата администрация.

Нетолерантност към други гледни точки, липса на предвидимост, пропуски в доверието, двойни стандарти, враждебност, ирационалност, обезценяване на демократичните процедури и произтичащото от това разрушаване на съществуващата система от международни отношения – всички тези характеристики могат да се използват за описание на водената политика от основните световни политически играчи през изминалата година.

Няма признаци, че тази ситуация ще се подобри през 2019 година. Подозрението между водещите сили, включително санкциите, надпреварата във въоръжаването, преките и косвени военни конфронтации няма да намалеят. Налице е заплахата от възобновяване или дори стартиране на нови въоръжени конфликти, предимно в Източна Европа и в Близкия изток. Тези конфликти могат да бъдат по-мащабни от всички предишни конфликти от ХХI век. Социалните, етническите и идеологическите спорове в Европа, Русия, САЩ и НАТО[13] могат да доведат до унищожаване на държавни институции, а оттам и до граждански безредици и конфликти. Терористичните организации ще продължат да представляват значителна заплаха.

Глобалните икономически въпроси и състоянието на международните отношения ще допринесат за по-нататъшната фрагментация на света и за разрастването на изолационистките тенденции. 2019 година може да се окаже основната година в отбелязването на окончателния разпад на съществуващия модел на международните отношения и засилването на конфликта между глобалните сили в стремежа им към Новия световен ред.



[1] Симеонов, Тотко. Тероризмът като термин от вътрешното право // Год. доклад на фак. НСО ВА „Г.С.Раковски”, София,  2013/2014, с.72-78

[2] Иванов. Галин. Административно осигуряване в сектора за отбрана // Изд.  ДиоMира, 2016, ISBN 978-954-2977-26-1, с. 127

[3] Ангелов, Груди. Предизвикателства пред ЕС и НАТО в контекста на радикализацията, тероризма и миграцията. // Сб. докл. от  межд. науч. конф. на ВА „Г.С. Раковски”, София, януари 2019 г., с.9

[4] Ангелов, Груди. Предизвикателства пред ЕС и НАТО в контекста на радикализацията, тероризма и миграцията. // Сб. докл.от межд. науч. конф. на ВА „Г. С. Раковски”, София, януари 2019 г.,с. 12

[5] Ангелов, Груди. Ролята на човешкия фактор за осигуряване на въздушния суверенитет на страната // Сб. докл. от науч. конф., ВА „Г.С. Раковски”, София, окт. 2018, с. 10

[6] Душков, Ганчо. Съвременните военни конфликти, предпоставка за бъдещо развитие на въоръжените сили // Сб. докл. от год. науч. конф., ВА „Г.С. Раковски”, ФНСО, втора част / 2016 г., ISBN 978-954-9348-89-7, с. 14-18

[7] Проарменските сили завзеха Нагорни Карабах в началото на 90-те години, като предизвикаха въоръжен конфликт между Армения и Азербайджан. По-нататъшното развитие на този конфликт и очакваната офанзива от проазербайджанските сили бяха прекъснати от руска намеса през май 1994 година. До края на 2018 г. Нагорни Карабах и близките райони все още са под контрола на арменските сили, което фактически го прави непризната арменска държава – Arts'akhi Hanrapetut'yun (Arts'akh).

[8] Dushkov G. I., Strategic Thinking Key For Future Success In Organization. International Journal of Recent Scientific Research, Vol.9, Issue, 5(C), pp.26675-26678, May-2018.

[9] 102-та руска база в Гюмри с численост на личния състав 5000 човека е снабдена със зенитно-ракетни комплекси С-300 и изтребители МиГ-29.

[10] Ангелов, Груди. Кибервойна – аспекти на сигурността при управление на силите и оръжията // Българска военна мисъл, ISSN 2603-3550, април 2018, с. 5-7

[11] Симеонов, Тотко. Възпирането като теория и практика//Военен журнал, София 2013, с.52

[12] Иванов, Галин. Подбор, подготовка, оценка и развитие на служители във военната организация // ISBN 978-954-2977-49-0, изд. Диомира, 2018, с.32-34

[13] Ангелов, Груди. Развитие на оперативната структура на НАТО след края на Студената война. // Военен журнал 1/2018, изд. на ВА „Г.С.Раковски”, год. 125, с.5-14

  СВАЛИ PDF   Други статии по темата
НАЧИНИ ЗА ПЛАЩАНЕ