ВХОД РЕГИСТРАЦИЯ
  • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО БРОЙ
    • ТЪРСЕНE ПО АВТОР
    • ТЪРСЕНE ПО ТЕМА

Две държави – общ ли е албанският национализъм?

Автор: Д-р Боби Бобев дата: 03/05/2019 (Брой 2 2019г.) от 41 до 54 страница  
За автора

Посланик; доктор по история, работил е дълги години в Института по балканистика с Център по тракология при БАН. Има преподавателска дейност в СУ „Свети Климент Охридски“ и Нов български университет. Интересите му са насочени към историята на Албания и албанците през ХХ и ХХIвек, към международните отношения в региона, към етнонационалната проблематика.

Ако влизате в Прищина откъм Скопие непосредствено преди централната част на града ще достигнете едно огромно кръгово движение, в средната част на което се издига внушителен пилон с веещо се знаме. Заблуждавате се обаче, ако помислите, че то е добре известният символ на независимо Косово с шестте звезди. Не, там ще видите двуглавия черен орел на червен фон. И всеки запитан ще ви каже, че косовските албанци имат два флага – държавен и национален. От подобна гледна точка, ние сякаш получаваме отговор на зададения в заглавието въпрос. И все пак нещата са по-сложни и за достигането на еднозначно заключение е необходимо да погледнем и назад, в миналото, и да оценим нещата в настоящия момент, и да се замислим за перспективите. Защото национализмът е съществена част от изграждането на модерните държави, но не се изчерпва с него.

В случая с Албания и албанците считам за необходимо да обърна внимание на няколко основни момента – кога, как и защо възниква албанският национален въпрос; каква е водената от държавата Албания национална политика в двете основни направления – поведение спрямо малцинствата на собствена територия и сънародниците зад граница в междувоенния период и във времето на комунистическата диктатура; какво и как се промени след края на Студената война; какви са днешните обществени настроения и водената национална политика от държавата-майка и от втората албанска държава, възникнала при разпада на Югославия – Косово; какви националистически структури има в двете съседни страни и какви са заложените в програмните им документи виждания; съществува ли албанска национална доктрина със съответните крайни цели?

По същество албанският национален въпрос възниква с очертаването на границите на държавата от Посланическата конференция на Великите сили в Лондон през 1913 година. Тогава се лансират три основни проекта по темата. Предложението на правителството на Исмаил Кемали е нереалистично, то замахва твърде дълбоко в териториите на Гърция и Македония, включвайки градове като Йоанина и Скопие. По-късно първият ръководител на независимата албанска държава ще признае, че ходът е бил напълно умишлен и те са търсели по този начин пространство за по-сетнешно отстъпление. По-сериозно са разгледани другите два проекта, на Русия и Австро-Унгария. Предложението на Санкт Петербург е от централните части на днешна Албания да се формира една неголяма държава, като северните и южни територии бъдат предоставени на Черна гора, Сърбия и Гърция. Най-реалистично се оказва австроунгарското предложение, подкрепено от Берлин и Рим. В него се чертаят граници, приблизително отговарящи на днешните и в крайна сметка е възприет именно този проект. Детайлите са уточнявани в периода 1913-1926 г. от две международни комисии и финалната фиксация е в т.нd,. Флорентински протокол. Искам да подчертая два основни характерни момента. Първо, по този начин около 35-40% от териториите, определяни като етнически албански, остават вън от пределите на страната и влизат в границите на Кралството на сърби, хървати и словенци, по-късно кралство Югославия, и в кралство Гърция. И второ, държавата Албания е единствената в региона, която не променя своите гранични линии от официалното им уточняване и фиксиране до днес.

Поначало в региона не съществуват етнически чисти държави и в това отношение най-малката от тях, Албания, не прави изключение. В този смисъл водената национална политика съдържа два основни елемента: отношение към малцинствата на своя територия и политика спрямо сънародниците зад граница, на първо място в съседните страни. Трябва да подчертаем, че в междувоенния период официална Тирана има подчертано коректно отношение към малцинствата от национална, религиозна и образователна гледна точка, като това не се свежда единствено до налична толерантност, а и до политическа аргументация. Албания има многобройни малцинствени групи в съседните държави и се надява на реципрочност на отношението, в духа на подписаните след края на Първата световна война Договори за защита на малцинствата. Тези намерения остават безрезултатни, тъй като държавите победителки в района – Югославия, Гърция, Румъния – не спазват в никаква степен договореностите. На няколко пъти темата е внасяна и в Обществото на народите, но без всякакви практически последствия. Албанските малцинства на територията на съседните страни остават безправни и дискриминирани във всяко едно отношение. Тирана няма нито политически потенциал, нито инструментариум за въздействие, и в този смисъл държавата-майка не е в състояние да се грижи за сънародниците зад граница и да облекчава с нещо тяхното положение. За някакво единодействие в тогавашните условия не може да става и дума, макар че трябва да се изтъкне добре съхраненото национално чувство на албанците на чужда територия и наличното в общественото съзнание желание един ден те да живеят в обща държава.

Тази невъзможност да се води реална национална политика продължава и след Втората световна война, но вече в променени условия и при различни други съображения, на първо място идеологически. И тъй като в района няма корекция на граници, албанско малцинство продължава да битува в съседните Гърция и особено Югославия – в Косово, Западна Македония, южните части на Сърбия и Черна гора.  Важно значение имат официалните отношения с тези страни, а те са подчертано негативни, което ограничава още повече възможността на официална Тирана да води реална политика в полза на сънародниците зад граница.

Албано-гръцките отношения са силно комплицирани, като тук нямам предвид само идеологическите различия и блоковото противопоставяне. Към тях се прибавят неотмененото състояние на война, датиращо от 1940 година, обявяването под общ знаменател на всички албанци на гръцка територия, т. нар. чами, за колаборационисти на агресора и по-късно на окупатора, национализирането на имотите им и прогонване на част от тях в Албания. Това състояние на официалните отношения рефлектира и върху политиката на Тирана към най-многобройното малцинство в нейните граници. Никой не оспорва гръцката национална принадлежност на част от населението в южните райони, но на него се гледа като на възможна „пета колона“ и то не е представено адекватно в обществените и властови структури. Политиката на комунистическия режим спрямо религията и забраната є след 1967 г. засяга силно гръцкото малцинство, а няма и условия за реализиране на обучение на майчин език. Така съвсем директно може да се каже, че в условията на тоталитарната система гръцкото малцинство е дискриминирано и дори няма условията за нормално съществуване, характерни за предишния исторически период, времето между двете световни войни. Същевременно албанските власти нямат абсолютно никакъв инструментариум да въздействат върху положението на своето малцинство в Гърция – то е напълно обезправено и лишено от възможността за изява на национална и културна идентичност.

Разбира се, основната маса албанци зад граница се намират на територията на Югославия. Трябва да се подчертае, че официалните отношения между Тирана и Белград след 1944 г. преминават през две коренно противоположни фази. До 1948 г. югославската федерация и ръководителят є Тито имат изключително силно влияние и дори се стига до практическа подготовка за влизане на Албания в Югославия. След скъсването между Москва и Белград обаче Енвер Ходжа залага на съветската карта и идеологическият и политически конфликт между двете съседни държави стига до точката на кипенето, като югославският лидер от брат и съюзник се превръща в изменник и предател. Десетилетия наред след този момент официална Тирана прави формални опити да защитава албанците в Югославия, но това е основно в рамките на идеологизираната пропаганда и няма каквито и да било конкретни резултати. Трябва обаче да се подчертае и нещо друго – в самата политика на Югославия по отношение на албанците на нейна територия настъпва коренна промяна от средата на 60-те години и от дискриминационна тя се превръща в приобщаваща. Така например през 1969 г. е създаден Прищинския университет с преподаване на албански език, функционира албаноложки институт. Тези генерални промени са официално отразени в т.н. Титова конституция от 1974 г. – албанците във Федерацията са припознати като национална група с право да ползват като свой флаг знамето на държавата Албания, Косово придобива всички атрибути на републикански статут, без такъв да е фиксиран изрично, то остава автономна област в състава на федеративна Сърбия. Получава се така, че албанците зад граница са по-свободни и живеят по-добре от сънародниците си в държавата-майка. Това не означава лишаване от национално чувство, но Албания при режима на Енвер Ходжа не е привлекателна, въпреки че романтичните нагласи за единение продължават да съществуват. В Косово и въобще в югославската федерация сред определени обществени кръгове съществуват и идеи за бъдещи промени – например, обединение с Албания, Република Косово или обща административна единица за албанците в Югославия, но те са с ограничено въздействие, нямат реални възможности за реализиране и срещу тях се действа много остро. Показателно е, че дори и тези хипотетични намерения практически нямат  подкрепата на комунистическа Албания.

Малобройните сръбско и черногорско малцинства в Албания нямат някакви права, на тях се гледа с подозрение, те са лишени от възможности за образование на майчин език, а в практически смисъл са и религиозно дискриминирани, нямат реален и адекватен достъп до властовите и административни структури. Тези неголеми групи в албанското общество не са аргумент за водене на някаква политика по националния въпрос.

Като цяло можем да заключим, че по време на комунистическата диктатура в Албания чуждите малцинства са дискриминирани, а не са предприети и никакви реални стъпки за защита правата или за подобряване на положението на сънародниците зад граница.

Краят на Студената война означава наистина ново начало за Албания във всички възможни направления при качествено различни условия и във вътрешен, и в международен план. Приоритетите са ясно очертани: преход от тоталитаризъм и централизирано планово стопанство към плуралистична демокрация и пазарна икономика, както и активност в международен план, с ясна визия за сътрудничество в различни формати и акцент върху европейската и евроатлантическата интеграция. В такава обстановка не може да не се случи и промяната в двете измерения на националната политика – поведението спрямо чуждите малцинства на албанска територия, както и към сънародниците зад граница.

На първо място трябва да се отбележи поведението на официална Тирана спрямо малцинствата на нейна територия. Албания е част от конвенцията за защитата им и се държи в подобен дух. Гръцкото национално малцинство е най-многобройно, като са създадени условия не само за свободно изповядване на православното християнство, но и за обучение на майчин език. Нещо повече – съществува политически субект, фактически явяващ се партия на етническите гърци. Още в първите години на прехода е създаден Демократически съюз на гръцкото малцинство „Омония“, който през 1992 г. е забранен като несъответстващ на законодателните норми и впоследствие трансформиран в Партия „Съюз за правата на човека“, постоянно представена в парламента и участваща в различни коалиционни форми на управление. Своите гарантирани права имат и останалите по-малобройни малцинства – сръбско и черногорско, както и етно-лингвистичната група на арумъните. И в годините на прехода продължава да съществува казусът със славяноговорящото малцинство от районите на Мала Преспа, Голо бърдо и Гора, възприемано в София като албански граждани с български етнически произход, а в Скопие – като македонско национално малцинство. Официална Тирана се държи неутрално по темата и се стреми да я вкара в рамките на българо-македонските отношения. Да отбележим, че с новия закон за малцинствата, през 2018 г. е официално признато наличието на българско национално малцинство в Албания.

Когато говорим за политика спрямо сънародниците зад граница, трябва да отбележим, че постепенно в политическата терминология се появява терминът „албански фактор“, и то изпълнен с реално съдържание. До края на 80-те години държавата-майка е непривлекателна и съществува в изолация, без възможности за практически действия в международен план. Същевременно същите тези сънародници зад граница, преди всичко в Югославия, живеят определено по-добре и по-свободно, може да се чувстват социално и икономически изостанали или граждани на Федерацията „втора категория”, но не са национално, религиозно, образователно или културно дискриминирани след средата на 60-те години. Спорадичните протестни действия в Косово нямат потенциала да реализират сериозна промяна поне докъм средата на 80-те години, когато започва да се чувства новото негативно поведение на Белград и сред тамошните албанци започва по-масово да назрява недоволство, включително желание за съпротива.

Напрежението  ескалира,  особено  когато  през  март  1989 г.  с  промени в Сръбската конституция автономията на Косово практически престава да съществува. На 2 юли 1990 г. мнозинството депутати в парламента в Прищина прокламират създаването на Република Косово. Отговорът на Белград идва след три дни: обявяване на извънредно положение, разпускане на всички местни институции, отстраняване на близо 2000 албанци от заеманите постове във всички политически, обществени, икономически, образователни и културни структури и заменянето им със сърби. Конфронтацията е повече от очевидна и обстановката става двойствена до шизофренност, тъй като от страна на албанците хронологически следват серия от фактически нелегитимни актове: провъзгласяване на Конституция (7 септември 1990 г.), обявяване на суверенитет (22 септември 1991 г.), референдум за независимост (26-30 септември 1991 г.), съставяне на правителство (19 октомври 1991 г.) и избор на Ибрахим Ругова за президент (24 май 1992 г.). Така в областта практически се формират две политико-обществени структури.

В подобна обстановка усложненията са неизбежни, но до към 1995 г. противопоставянето има преимуществено мирен характер. В самото албанско движение по това време авторитетът на лидера Ибрахим Ругова е неоспорим, а „косовският Ганди” е умерен политик и залага на конституционна промяна за статута на областта, постигната с мирен натиск. Постепенно обаче започват да набират сила и по-радикално настроени елементи. Пак по това време можем да установим известна „пасивност и умереност“ от сръбска страна – просто Милошевич и съратниците му в Белград са прекалено ангажирани с проблема Босна.

Нещата се променят след края на 1995 г., когато Дейтънският мир слага край на кръвопролитието в бившата югорепублика. Този факт, сам по себе си позитивен, може обаче да се тълкува и като предпоставка за начало на най-трудното време за Косово. Защото, от една страна, Белград вече може да съсредоточи вниманието си към областта, а от друга, радикализирането на албанския елемент там става все по-очевидно. Стига се до нещо рядко срещано в европейските условия – създаване на нелегална и добре организирана военна сила, Армията за освобождение на Косово (АОК). Естествено, оценките за нея са полярно противоположни – от терористична организация, занимаваща се и с трафик на наркотици, оръжие и хора, до обединение на борци за свобода и независимост. АОК се превръща във военно-политически фактор и се сражава със сръбските армия, сили за сигурност и паравоенни части, а по време на 78-дневната акция на НАТО срещу режима на Милошевич (24 март – 10 юни 1999 г.) координира дейността си със силите на Алианса. Обстановката в областта предизвиква Съвета за сигурност на ООН да вземе отношение и с резолюция 1244/10.06.1999 г. да превърне Косово в протекторат, ръководен от администрация на световната организация (ЮНМИК) и при продължаващо присъствие на КФОР – военно-миротворческа структура на НАТО.

Официална Тирана не само признава създадените след 1990 г. косовски институции, но дори се опитва да бъде техен говорител пред международната общност – и в регионален, и в по-широк план. Същевременно с активизирането на военната съпротива след средата на 90-те години албанската територия става фактически база на АОК, включително до въоръжаване и оказване на техническо съдействие.

Несъмнено съществуват качествени разлики в положението на албанците в Косово и в Република Македония през 90-те години. Там албанският елемент навлиза все по-дълбоко в обществено-политическия и стопански живот. Още преди обявяването на независимостта, а още повече в първите години на самостоятелното съществуване на новата държава, се появяват партийни формирования. Част от тях определено имат етнически характер, което личи дори в наименованията им – например Демократическа партия на албанците (ДПА). Факт от особена важност е това, че тези политически субекти – освен ДПА, още и Партията за демократически просперитет (ПДП), а и някои по-малки партии – не само са в парламента, но и участват в коалиционните формули на македонските правителства. Като прибавим и осезаемото присъствие в местната власт, става ясно, че албанският елемент в Македония има своето силно политическо представителство.

Същевременно обаче съществуват и фактори на напрежение. Дълго натрупваното чувство за „граждани втора категория“ в рамките на СФРЮ прелива в недоволство от някои постановки в новата конституция на Република Македония – на първо място това, че въпреки значителната си численост, те се третират като малцинство и езикът им не е признат за официален в държавата. Повдигат се и други спорни въпроси – за недостатъчното участие на албанския елемент в администрацията и в органите на реда или за статута на университета в Тетово. През 90-те години на ХХ век двигател на тази борба за по-широки права са споменатите по-горе партии, т.е. тя е политическа. През 2001 г. Али Ахмети обявява съществуването на Армия за национално освобождение (АНО), която като абревиатура на албански език и униформа съвпада с АОК. Зараждащият се пореден конфликт е спрян с усилията на международната общност и така се стига до Охридското рамково споразумение от август 2001 година. Продължават да съществуват противоречия, понякога се създава и известно напрежение, но като цяло ситуацията е овладяна и се търсят решения по политически път.

За да бъде пълна картината с въоръжените изяви на албанския фактор в самия край на ХХ и първите години  на ХХІ век, следва да обърнем внимание и на събитията в най-южната част на Сърбия – Прешевската долина. Ако има връзка между АОК и АНО, то в още по-голяма степен това важи за т.нар. Армия за освобождение на Прешево, Медведжа и Буяновац (АОПМБ). Това паравоенно съединение с незначителна численост дава признаци на живот до  2001 г.,  сякаш правейки символична връзка между косовската и македонската криза. Потенциалните му възможности са ограничени, но самото му съществуване е тревожно явление и предизвиква напрежение. Заявената цел, борба за обединение с Косово, не е подкрепена официално от никого, включително от Албания.

Екстремните изяви на албанския фактор в края на ХХ и началото на ХХІ век включват именно събитията в Косово и Македония и някои действия в района на Прешевската долина. Може да се приеме, че между тях има органична връзка, преливане на хора, оръжие и боеприпаси. Естествено възниква въпросът как се финансира и обезпечава организационно подобна акция. Тук неизбежно стигаме до ролята на диаспората, която действа в няколко направления – набиране на средства чрез дарения, но и чрез налагане на своеобразен „данък“ за подпомагане на борбата; лобиране в определени политически кръгове в Западна Европа и Северна Америка; приток на човешки ресурс под формата на доброволци. Не може да се подмине и тъмната страна на въпроса с финансирането – разпространено в международен план е виждането, че средства са набирани и от нелегални трафици.

Основополагащ, често и противоречиво дискутиран, е въпросът дали има стремеж към обединение на т.нар. „етнически територии“ в една държава, търси ли се в перспектива създаването на Велика Албания? Тук опираме до въпроса за националните идеали, за т.нар. доктрини по националния въпрос. Те са характерни за всички балкански държави (а и не само за тях) и като правило са обърнати с лице към по-далечното минало. Считам, че т.нар. историческо право не бива да се експлоатира, най-малкото  защото практически не кореспондира с днешните реалности. Случаят с албанците е по-различен. Първо, те нямат исторически пример – голяма и включваща или дори надхвърляща т.нар. етнически територии интегрална държава в по-близкото или по-далечно минало. Второ, в реалностите на ХІХ век, когато се възстановяват балканските национални държави, Албания не съществува на политическата карта на Континента и се появява там официално и е международно призната едва през 1913 г., орязана от договореностите на Великите сили. Трето, в цялостното си обществено и държавно развитие Албания, по различни причини, се движи забавено, в остър дефицит на историческо време. Това довежда до ситуацията в нашето съвремие албанското общество да дискутира и да се стреми да реализира цели, характерни за другите балкански страни и общества през ХІХ или в началото на ХХ век.

Пак така, с голямо закъснение във времето, се появява и националната доктрина. През декември 1998 г. се обнародва един обемист документ, сътворен от колектив учени от Албания, Косово и Република Македония под патронажа на тогавашния президент Реджеп Мейдани и озаглавен „Платформа за решаване на албанския национален въпрос“. Нямам намерение да правя обширен анализ, но не мога да не отбележа, че доста обемистата историческа част изобилства с твърдения, които най-меко могат да се квалифицират като спорни. По-важното е друго. В някои държави, преди всичко на Балканите, определени кръгове окачествяват тази програма за „зловеща“ и преследваща като крайна цел създаването на Велика Албания. По принцип няма случай национална доктрина да не бъде посрещната „на нож“ от съседите – просто става дума за преплитане на постановки и взаимно изключващи се интереси. Отново подчертавам, че историческата част съдържа несъстоятелни и дори вредни твърдения, които не издържат елементарна научна критика, навлиза се неоправдано дълбоко в Република Македония и Епир при обосноваване на т.нар. албански етнически територии. Що се отнася до обозримото и по-далечно бъдеще на албанците зад граница, ще цитирам пунктуално съответната част от заключението: „В сегашните условия Академията на науките иска... признаване на Косовската република като съставен елемент на Федеративна република Югославия, за зачитането на албанците в Република Македония като равноправни граждани наред с македонците, т.е. да им бъде дадено правото на държавообразуващ народ, за подкрепа на албанците в Черна гора да образуват своя автономна област и за осигуряване правото на албанците в Гърция да учат в държавните училища на майчиния си език. Това са законни, всеобщо признати права, които не нарушават днешните политически граници на Балканския полуостров”.

Всички подобни документи по правило носят националистически заряд и албанската платформа не прави изключение. Видимо е обаче, че по отношение на бъдещето няма теза за обединение на територии. Нещо повече, дори в края на 1998 г., в разгара на косовската криза и месеци преди акцията на НАТО, се иска Република Косово в състава на остатъчна Югославия. Същевременно се прекалява, например, с несъстоятелното искане за автономна област в Черна гора – нещо, по което по-късно въобще не се работи в практически план.

Много по-съществен е въпросът за политически събития с участие на албанския фактор. Тук веднага трябва да посочим един твърде съществен момент – самото наличие на платформата е от важно значение, тя показва едно сериозно отношение на държавата Албания към националния проблем. Но не трябва да пропускаме един факт, който често се забравя – наличието на чл.8 от приетата през 1998 г. нова албанска конституция, задължаваща властите в Тирана да се грижат за съдбата на сънародниците зад граница. Вън от съмнение е причастността на Албания към каузата на Косово, обратното би било дори неестествено. В рамките на остра полемика с Белград, на обтягане и дори временно скъсване на отношенията през 1999 г., както и на максимална активност в международен план, албанската външна политика през 90-те години на ХХ век лансира няколко тези. В последователност това са: възстановяването на правата на косовските албанци съгласно Конституцията от 1974 г.; широка автономия в рамките на остатъчната федерация; тристранна федерация на СРЮ – заедно със Сърбия и Черна гора. Едва след края на военната акция на НАТО срещу режима на Милошевич през юни 1999 г. за първи път се заявява официално възможността за независимо Косово.

Още от 1990 г. Тирана се ангажира с активни усилия за разширяване правата на албанците в Република Македония. Първоначално се използва и политически натиск спрямо властите в Скопие с възможния инструментариум, включително проблема за признаване на независимостта или членството на Република Македония в ОССЕ. По-късно се преминава към интензивни отношения между двете съседни държави и опити за решаване на проблемите в този контекст, при много активни контакти със съответните албански партийно-политически субекти.

Много същностна е оценката за поведението на официална Тирана през 2001 г., във времето на т.нар. македонска криза. Изрично трябва да се подчертае, че то е коренно различно от това през 1999 г., когато албанските политически фактори виждат в изострянето на обстановката и военната намеса на Алианса в Косово единствената възможност за решаване на проблема и максимално съдействат, според възможностите си, в подобна посока. През няколко месечната криза в Република Македония външната политика на Тирана активно подкрепя исканията на сънародниците в съседната държава за разширяване на правата им, но не одобрява въоръжените действия, призовава към търсене на политическо решение и официално декларира подкрепа за съхраняване целостта на Република Македония. В Тирана официално осъждат и опитите за екстремно поведение от страна на АОПМБ в Южна Сърбия и правят внушения за търсене разширяване на правата на тамошното население по обществено-политически път и чрез присъствие в структурите на местната власт.

Такова е като цяло отношението на официална Тирана към изявите на албанския фактор на Балканите в края на ХХ и началото на ХХІ век. Необходимо е обаче да се изясни и друг един важен въпрос – дали държавата Албания се опитва да оглави цялостното му активизиране. Подобна тенденция несъмнено съществува и особено след 1999 г. тя е подчинена на желанието именно Албания да  играе  ролята  на  своеобразен  обединител в общоалбански, регионален и международен план. Реакциите на подобни намерения са негативни в международен план, защото зад тях мнозина съзират възкресяване на идеята за Велика Албания. Налага се тези подозрения да се опровергават на ниво премиер или външен министър, да се заявява, че „така наречената Велика Албания никога не е представлявала официална платформа“ или че „идеята за механично групиране на албанците под чадъри, имащи за основа етническата чистота... принадлежи на миналото, а не на бъдещето“.

Като цяло в края на ХХ и началото на ХХІ век албанският фактор на Балканите се държи относително единно по най-важните засягащи го въпроси, особено по време на критичната ситуация в Косово и развитието на проблема след 1999 година.  Единство личи и при позициите по други важни въпроси: солидарност  с бежанците от Косово, разширяване правата на албанците в Република Македония или начина за излизане от кризата там през 2001 година. Това обаче далеч не означава, че в албанския фактор не съществуват и центробежни сили. Не говорим само за вътрешнополитическата ситуация в самата Албания през тези години. Несъгласие, стигащо до конфронтация, се наблюдава и в Косово, дори далеч преди да кристализира вътрешнополитическата структура там – например, албанската дипломация полага много усилия да примири позициите на Ибрахим Ругова и на по-младите военни лидери в навечерието на преговорите в Рамбуйе, а противопоставянето продължава и по-късно. Сериозни противоречия периодично припламват и между албанските политически субекти в Република Македония – там практиката за функциониране на Координационен съвет между всички тях не успява да просъществува. Макар и да не се заявява официално, личи несъгласие с опитите на Тирана да оглави „общоалбанското пространство“ – очевидно албанците зад граница не желаят някакъв вид подчинена роля. Стигна се дори до дискусия дали не съществува косовска идентичност, различна от албанската, а сам по себе си това е сериозен сигнал за възможни бъдещи разминавания. Същевременно обаче не можем да не отбележим друг един факт – по същество, като цяло албанският фактор на Балканите в края на ХХ век реализира своите цели по начин, в крайна сметка приет от международната общност.

Когато говорим за общност на националистическите настроения в Албания и в Косово, задължително е да обърнем внимание и на тяхното политическо представителство.

В последното десетилетие, вън от традиционно присъстващите на политическата сцена в Албания партии, се появяват два нови партийнополитически субекта, като общото между тях е фактът, че и двете формации имат ясно изразена националистическа насоченост. Става дума за Партията за правосъдие, интеграция и единство (ППИЕ) и Съюзът на червеночерните (СЧЧ).

ППИЕ се създава през 2011 година. Тя възниква първоначално като едно движение за защита правата на чамите, пропагандиращо и искането за присъединяване на Епир към Албания. След трансформирането си като партия има определено националистическа насоченост, заявявайки в програмата си необходимостта от „...пълно интегриране на албанския народ в икономиката, образованието, културата, законодателството, външната политика, като задължително условие за развитието им, а в бъдеще, когато условията позволяват, и национално обединение”. На парламентарните избори през 2009 г., още като движение, има две места в парламента, а след  2013 г. депутатите є са четирима. ППИЕ партнира основно с Демократическата партия (ДП).

СЧЧ също възниква като националистическо движение и се трансформира в партия на 20.03.2012 г. под основния си девиз „Бог е първи, Албания е над всички”. През януари 2013 г. внася в ЦИК искането да є се разреши организирането на референдум за обединение на Албания и Косово, но в партийната програма подходът по тази тема е доста по-внимателен и там не съществуват директни искания за присъединяване на нови територии към Албания. В т.2 обаче се настоява да се изпълняват стриктно изискванията на чл.8 от албанската Конституция, прокламиращ защита правата на сънародниците извън границите на държавата. В последните години СЧЧ успя да организира някои масови демонстрации, които вдъхнаха измамни надежди в ръководството на партията, стигащи до заявки за печелене на повече от 20% на изборите през 2013 г., поради което те участват в тях самостоятелно. Нищо подобно не се случва и те нямат свои представители в настоящия парламент. Дори в столицата Тирана, където позициите им изглеждат силни, те получават едва 1.06% от гласовете.

Характеризирайки тези два новопоявили се субекта в албанското партийно политическо пространство, трябва да отбележим една важна особеност. Въпреки своята ясно изразена националистическа ориентация, те са определено проевропейски, в смисъл, че в програмите и на ППИЕ, и на СЧЧ, интеграцията е ясно очертан и приоритетен процес.

Що се отнася до Косово, то там на изборите през 2010 г. се появява и нов субект – Движение Самоопределение, на албански Ветвендосие (по-нататък: ВВ). То възниква официално през 2004 г., до началото на 2015 г.  има за несменяем лидер Албин Курти и неговото решение да не се кандидатира отново за председател на конгреса през февруари 2015 г. предизвика изненада, но той твърде скоро отново зае председателското място. ВВ сравнително бързо печели позиции посредством националистическа реторика, остро противопоставяне на идеята за разговори със Сърбия и разобличаване на случаи на корумпираност сред представители на политическата класа. Постепенно популярността на ВВ, особено сред младежта в градовете, дава реални резултати – расте броят на депутатите, техни представители печелят кметски места, включително в столицата Тирана. През 2018 г. настъпи разцепление и се появи нов партиен субект – Социалдемократическата партия с лидер кмета на Прищина Шпенд Ахмети. Новата партия несъмнено ще съхрани пронационалистическата си ориентация, но вероятно ще има по-гъвкаво поведение и във вътрешен, и в международен план. Едни следващи избори ще покажат дали ВВ е загубило част от позициите си като следствие от разцеплението и доколко ще продължи да бъде решаващ политически фактор.

И в Косово, както и в Албания, основната националистическа формация не пропагандира в прав текст идеята за формално обединение на албанските територии в единен държавнополитически субект, а в програмните си документи изразява желанието за реализиция на европейската и евроатлантическа интеграция.

От важно значение е въпросът дали между националистическите формации в двете съседни държави съществуват тесни връзки и някакъв вид координация. В отделни случаи е съществувало единодействие, например, пратеници от Албания пристигнаха в Косово, за да се включат в антисръбска демонстрация, но не съм срещал данни за системни контакти и договорености за периодични съвместни акции. Близостта на възгледите по редица въпроси очевидно не е прераснала в някакъв вид организационна общност.

Разглеждайки подобна тема трябва изрично да се разграничат обществените настроения и водената от двете столици официална политика. Настроенията по темата за евентуалното създаване на общ държавнополитически субект са популярни в най-широки обществени слоеве и в двете страни. В това няма нищо неестествено и учудващо – във всяко балканско общество е съществувал стремежът за включване на всички сънародници в единен субект, но пълното съвпадане на нация, територия и държава не се е получило никъде и е практически непостижимо.

Съвсем друго нещо е водената официална политика. Напълно според очакванията, отношенията са изключително близки и белязани от сътрудничество във всички възможни сфери. От януари 2014 г. се провеждат редовни съвместни заседания на двата кабинета, на които ежегодно се набелязват сферите на сътрудничество и се подписват съвместни документи. Всичко това от време на време извиква на живот призрака на Велика Албания, но преди всичко като пропагандно средство от страна на Сърбия – по въпроса взех отношение и по-горе в текста. Независимо от тази моя оценка, трябва да отбележим, че реакциите от Белград бяха особено силни след срещата на двата кабинета в Пея през ноември 2018 година. На нея не само се подписаха 9 споразумения за сътрудничество, но и бе обявено предстоящо сключване на митнически съюз между двете държави в следващите месеци, който би довел до фактическо снижаване до крайност на граничната бариера. По-късно премиерът на Албания Еди Рама поясни, че ще се търсят подобни споразумения с всички съседни страни, действайки се по примера на Шенгенското пространство. Впоследствие стана ясно, че и т.н. „премахване на границата“, което трябваше да се случи на 2 април 2019 г., не може да се осъществи поради обвързващи задължения, поети преди това от Албания спрямо ЕС. Така че и намеренията, и неосъществимата реализация, се оказаха пропаганден шум. С оглед структурата и потенциала на двете икономики анализатори подлагат на сериозно съмнение и ефекта от евентуален митнически съюз.

Тук искам да посоча данни, говорещи ясно за вижданията на граждани от Албания и Косово по темата за национализма и особено за неговите екстремни форми. В рамките на работата си по един проект от Фонд Научни изследвания, през есента на 2018 г. проведох серия от интервюта с настоящи и бивши политици, университетски преподаватели и анализатори от двете страни. Зададох им напълно идентични въпроси, свързани с вътрешното състояние на държавите и обществата, оценките им за водената външна политика и присъствието в международния живот, рисковете от явления като радикален ислямизъм и екстремен национализъм. Интервюираните в Албания, които бяха любезни да отговорят на зададените въпроси, са фигури като Намик Докле – бивш председател на парламента, бивш вицепремиер и висш ръководен кадър на АСП, и Паскал Мило – бивш министър на външните работи и на евроинтеграцията във времето от 1997 г. до 2005 г., един от лидерите на Социалдемократическата партия и по-късно създател на партия Социална демокрация. В Косово се отзоваха Фатмир Сейдиу – президент на страната в периода 2006-2010 г., лидерът на ВВ Албин Курти, ръководителят на офиса на ЕС в Прищина Наталия Апостолова, университетските преподаватели и политически анализатори Неджметин Спахиу и Лиридон Шурдани.

Интерес представлява фактът, че всички интервюирани отхвърлят наличието на екстремен национализъм в дадените общества и съответно на свързани с него рискове. В Албания, например, Паскал Мило не вижда обстоятелства и условия за разпространение на подобни нагласи, доколкото съществуват, те са в ограничени социални кръгове и могат да се проявяват единствено при наличието на проблеми, инциденти или криза в отношенията със съседните държави – Гърция, Сърбия, Северна Македония. Подчертават се толерантността и либералните нагласи на албанците, които личат както в конфесионалната ситуация в обществото, така и в желанието да живеят в мир и хармония със съседите. За Намик Докле приетият през 2018 г. нов закон за малцинствата е поредно доказателство за липсата на крайни националистически настроения. В Косово Фатмир Сейдиу отхвърля възможността за разпространение на подобни идеи и настроения и подчертава ролята на законодателството и Конституцията в тази насока. Според Наталия Апостолова съществуват прояви на национализъм, които ще отпаднат с приключването на темата за признаване на независимостта и пълната демаркация на границите. Според Неджметин Спахиу от всички злини, заплашващи Косово, тази е най-малката, а Лиридон Шурдани подчертава, че в косовското общество няма пространство за развитие на екстремен национализъм. Лидерът на ВВ Албин Курти също отхвърля наличието на подобни нагласи и подчертава, че екстремният национализъм е запазена марка на Сърбия.

Категоричността на интервюираните от мен политици, учени и общественици по темата за национализма ме карат да мисля, че в някаква степен тя се подценява. Рискови обстоятелства несъмнено съществуват, особено с оглед обстановката в края на ХХ и началото на ХХI век, с усложненията, предизвикани на първо място от разпада на Югославия, но също така и от активизирането на албанската национална политика. В исторически план албанският национализъм е най-млад в региона и от тази гледна точка и най-упорит в преследването на своите цели. С това не искам да подценявам толерантността на албанците като народ – най-малкото спокойното съжителстване на религиите говорят в полза на подобно твърдение. Искам просто да изкажа мнението си, че в края на ХХ век за албанците дойде на дневен ред идеята за някакъв вид национално обединение – нещо, било актуално за други балкански общества доста по-рано. Да искаш етнически граници през ХХI век е несъвместимо с духа на съвремието, и това, както подчертах по-горе в текста, се осъзнава добре от политиците и в двете страни. Просто е необходимо да не се изпада в плен на националистически настроения – твърдя го като човек, лично преживял и косовската криза, и прекалено помпозните тържества за 100-годишнината на съвременната албанска държава. Нашият общ балкански регион в миналото е пострадал достатъчно много от воденето на агресивна и националистическа по характер политика. И в края на краищата нито една нация не е успяла да събере трайно в една държава всички сънародници. Подобни агресивни по същество стремежи твърде често водят до катастрофални последици

Всичко казано дотук ни дава правото да направим един генерален извод. Албанският национален проблем възниква в началото на ХХ век и е следствие преди всичко от очертаването на границите на страната и оставянето на около 35-40% от т.нар. етнически територии извън тях. Тази ситуация не се променя във времето по простата причина, че Албания се оказва единствената държава на Балканите, която не търпи корекции на границите си. Казано с други думи, основанията за наличието на албански национален проблем, а следователно и за обществените настроения по темата, и за политиката на албанските власти по него, не се променят.

През почти целия ХХ век обаче политиката за неговото решаване е крайно непоследователна и променлива, тя е функция и на вътрешното състояние на страната, и на международната конюнктура. Ако приемем, че това поведение има две страни, несъмнено по-значимата от тях е отношението спрямо албанското население извън границите, на първо място в Косово, но и в други райони на бивша Югославия, както и в Гърция. Можем категорично да заключим, че до началото на демократичните промени няма ясна и последователно преследвана цел – всичко се свежда до съобразяване с чуждо поведение. Едва генералните промени в света, в Европа, в региона и в страната след 1989 г. дават възможността за първи път в своята история държавата-майка, Албания, да има наистина реална политика по националния въпрос.

И днес албанци битуват в практически всички съседни държави. И ако трябва да дам еднозначен отговор на зададения още в заглавието на разработката въпрос – дали албанският национализъм е общ, бих отговорил положително. Правя го като човек, бил пряк свидетел на събитията в края на ХХ и началото на ХХI век, когато албанският фактор реализира успешно значителна част от своята национална програма. Оттук нататък задължение на политиците и в Албания, и в Косово, и в Северна Македония, а и в целия регион, е да не допускат крайности, които могат да разтърсят из основи крехкото равновесие на Балканите – в името на едно по-добро бъдеще за всички. Противопоставянето на национална основа наистина трябва да остане в миналото.

 

Материалът е изготвен в резултат от работата по изследователски  проект „Съвременните Балкани и предизвикателствата пред България” (ДН 20/2, 11.12.2017 г.), финансиран от Фонд „Научни изследвания” към Министерството на образованието и науката.

 

Литература

1. Бобев, Б. Албания: контрастните десетилетия в края на ХХ и началото на ХХI век. – В: Костов, А., Е. Никова (съставители). Балканите през първото десетилетие на 21. Век. София, 2012, с.с.126-155

2. Бобев, Б. Албания: стари проблеми в нови измерения.  В: Костов, А. (съставител). Балканите през второто десетилетие на ХХI век... София, 2015, с.с. 83-106

3. Бобев, Б. Албания: две десетилетия по пътя на европейската интеграция (1991-2011 г.). – В: Европейска перспектива и регионално сътрудничество в Югоизточна Европа. София, 2011, с.с. 41-67

4. Бобев, Б. Албанският фактор на Балканите в края на ХХ и началото на ХХI век. – В: Дипломация в Югоизточна Европа. София, 2009, с.с.159-183

5. Бобев, Б. Албания: историческа съдба и национална политика през ХХ век. – В:Маски долу! Национализмът на Балканите през ХХ век. София, 2018, с.с.74-115

6. Бобев, Б.Албания и Косово: емигрантската вълна след 1990 г. и влиянието на бежанската/мигрантска криза от 2015-2016 г. – В: Бежанската криза и Балканите (2015-2016). София, 2018, с.с. 285-319

7. Бобев, Б. Албания: и възможен мост, и бариера по отношение на ислямския радикализъм. – В: Балканският ислям, бариера или мост за радикализма? София, 2018, с.с.22-38

8. Бобев, Б. Въпросът за албанските граници от обявяването на независимостта до окончателното им утвърждаване (1912-1926 г.). – В: Европа, народи и граници. Studia Balcanica 28. София, 2010, с.с. 56-77

9. Бобев, Б. Косово между проблемите и напредъка. – В: Костов, А. (съст.) Балканите през второто десетилетие на ХХI век. София, 2015, с.с. 185-221

10. Бобев, Б. Косово: Сблъсък между традиционната толерантност и радикализма. – В: Балканският ислям, бариера или мост за радикализма. София, 2018, с.с.68-82

11. Бобев, Б. Различното поведение на Албания при събитията в Косово (1999 г.) и Македония (2001 г.). – В: Европейският съюз, България и конфликтите на 21 век. София, 2018, с.с.193-207

12. Бобев, Б. Религия и обществено-политически живот в Албания в миналото и съвременността. – В: Дипломация, бр. 7. София, 2012, с.с. 79-95

13. Бобев, Б. Сходните позиции на Албания и Косово по украинската криза. – В: Маринков, Б., Б. Банчев (съставители). Украинската криза и Балканите. София, 2017, с.с. 209-230

14. Викърс, М. Албанците – съвременна история. София, 2000

15. Генри, И. Сокритие геноцида в Косо

  СВАЛИ PDF   Други статии по темата
НАЧИНИ ЗА ПЛАЩАНЕ