ВХОД РЕГИСТРАЦИЯ
  • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО БРОЙ
    • ТЪРСЕНE ПО АВТОР
    • ТЪРСЕНE ПО ТЕМА

Най-важен приоритет пред ЕС и България е справянето с бедността

Автор: Илияна Йотова дата: 21/10/2021 (Брой 5 2021г.) от 7 до 12 страница  
За автора

Вицепрезидент на Република България от 19 януари 2017 година. Народен представител в 40-ото Народно събрание на Република България (2005-2007 г.). Три мандата (2007-2017) е  представител на България в Европейския парламент, където заема редица ръководни постове – заместник-председател на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE); заместник-член на Комисията по регионално развитие (REGI); заместник-член на Комисията по правата на жените и равенство между половете (FEMM) и други.

Уважаеми дами и господа,

Неведнъж именно пред немалко от присъстващите на днешната ни дискусия съм споделяла, че основното предизвикателство пред абсолютно всички по-големи и по-малки играчи на световната карта са промените, които трябва да извършат във вътрешен план. Какви ще са нужните промени, как те ще бъдат идентифицирани, какъв начин за провеждането им и – не по-малко важно – кой ще ги провежда – всеки играч ще решава сам за себе си.

Европейският съюз, или по-точно казано, неговият предшественик – Европейската общност за въглища и стомана – се роди в първите години на Студената война. Безпрецедентно състояние на международната обстановка в човешката история, характеризиращо се с тотално противопоставяне на обособени социално-икономически системи.

В такава среда, непосредствено след края на Втората световна война, когато цяла Европа е в руини, на мнозина се струва, че се е сбъднало пророчеството на немския мислител Освалд Шпенглер за „Залеза на Запада”, направено след ужасите и края на предходната Първа световна война. При това този „Залез на Запада” се възприема от мнозина като състояло се събитие. В такива условия, в които мирът в душите на хората ще настъпи малко по-късно от мира на оръжията, лидерите на няколко държави в Западна Европа решават да обединят усилия и да предложат постепенното изграждане на проект, който ще решава въпросите на мира, чрез социалната и икономическа стабилност. Това е именно онзи социален въпрос, който взриви междувоенна Европа в края на 30-те години. Изграждането на адекватен икономически и социален проект по това време е и надпревара с времето и конкуренцията на съперника отвъд Желязната завеса, комуто не един и двама от западноевропейците симпатизират. Не само заради героичната съпротива и чудовищните жертви на народите на Съветския съюз. А и защото именно обещанието, че на скотските условия на живот и мизерията ще бъде сложен край.

И трябва да признаем с днешна дата, че успехът в тази надпревара при толкова лоши стартови условия беше удивителна за това, което днес наричаме Европейски съюз. Именно първите три десетилетия са останали в историята като “les trentes glorieuses”, т.е. “тридесетте славни години”. Зад този термин се крие социалното благополучие на една нова, много голяма прослойка – средната класа. Именно тя стана гръбнакът на обществото, а казано с други думи – десетки милиони европейци се оказа, че харесват живота си и обществото, в което живеят. Така лидерите на обединяваща се Европа показаха на своите граждани, че членството в Европейската общност е изгодно лично за всеки или почти всеки от тях. Така за Източния блок се оказа все по-трудно да издържа на сравнението с Обединена Европа в материално-технически план. На Изток все още се говореше с марксовата терминология, че пролетариатът няма какво друго да губи освен оковите си. Оказа се обаче, че мнозинството на Запад има много какво да губи и всъщност поне що-годе е доволен от живота си и със сигурност няма критична маса, която да живее в бедствена мизерия.

И все пак, в началото на 80-те години – времето на най-остра конфронтация след Кубинската ракетна криза – някои говореха за конвергенция, за сближаване на двете системи – капиталистическата и комунистическата като вариант за избягване на апокалиптичния край със стотици ядрени гъби и трагичен край на човешкия род и на цялата ни планета.Именно в тази среда нова сила набраха антивоенните движения, малцина забравят, че именно тогава получи своя начален тласък и зелената политика и зелените партии.

После внезапно за всички – и на Изток, и на Запад – дойде краят на Студената война. Геополитическа катастрофа за едни или неочакван шанс от Бога за други – събитието се състоя в изключително кратък срок от само две години – от юни 1989 г. и първите частично свободни парламентарни избори в Полша до декември 1991 г. и разпада на Съветския съюз.

И така, началото на 90-те завари Европейската общност на запад от някогашната черта на разделение в процес на задълбочаване на интеграцията – икономическа, социална, политическа. Институциите бяха наследство от предишната епоха, но тенденцията бе такава, че националните столици с готовност възлагаха все нови и нови задачи на Брюксел, а начело на самите институции националните лидери слагаха блестящи личности с визия за развитието на процесите като Жак Делор.

В социален план средната класа все още изглеждаше монолитно, а всяко следващо поколение беше сигурно, че ще живее по-благополучно от предходното.

На изток началото на 90-те години завари огромен вакуум от територия и хора, за голямата част от които пътят бе на запад. Някои сами се придвижиха в тази посока с първите емигрантски вълни. Други останаха в своите страни и преживяха повече или по-малко бурно десетилетие на площади, протести, шокови терапии, мечти, надежди, разочарования. Социалното разслоение стана явно, появиха се печеливши от промените. Други бяха жестоко социално декласирани и така и не можаха да намерят своето място в новото време. Но като цяло посоката за всички беше ясна – към Европа, каквото и да влагаше всеки в този стремеж.

В резултат в един и същи съюз след разширяването на ЕС на изток се оказа, че живеят представителите на великата европейска цивилизация с всичките є разклонения и разновидности, но споделящи различен исторически опит, който често е доста травматичен. Затова и съм твърдо убедена, че голямото разделение в днешния Европейски съюз не е толкова между Юга и Севера, а най-вече и преди всичко между Изтока и Запада.

Що се отнася до икономиката, в началото на 90-те години се оказахме изправени пред победата на икономическия либерализъм в неговия вариант от 80-те години, философията laissez-faire, приказките за добродетелта на егоизма, за невидимата ръка на пазара, способна да реши ефективно всеки проблем, както и нуждата от максимално отдръпване от каквито и да е регулаторни механизми. Всичко това заля като отприщен язовир обществата на европейските народи. В краткосрочен и дори средносрочен план този т.нар. “казино капитализъм” ерозира жестоко социалната тъкан и подложи на унищожителен натиск средната класа, която все повече изтънява и която вече никак не е сигурна, че следващото поколение ще живее по-добре от предходните.

Тази кратка ретроспекция какво се случи през изминалите три десетилетия е особено важна, за да стигнем до пукнатините по фасада и въпроса ще стигнат ли те до фундамента на сградата, наречена ЕС. Как се появиха пукнатините?

Икономическата криза от 2008-2009 г. беше жесток удар върху средната класа, но и върху непоклатимата дотогава вяра, че икономическият либерализъм и прословутата “свободна ръка на пазара” са безалтернативни. Вяра, която между другото, беше издигната до ранг на табу и дори мисълта за оспорването є беше заклеймявана като ретроградност и заплаха от връщането на комунизма.

Проблемът стана още по-страшен, когато в Европа преди десет години масово надделя идеята как ще се борим с кризата и нейните последствия с т.нар. остеритет, печално известен като “политика на затягане на коланите”. Резултат беше опустошителен за Европа.

В добавка към всички вътрешни проблеми, започнали да излизат наяве в социален и икономически план, се добавиха и жестоките външнополитически въпроси. Преди 20-тина години тогавашният председател на Европейската комисия Романо Проди заяви, че иска да види около ЕС пръстен от приятели. Днес равносметката е повече от печална – едва ли ще е пресилено да се каже, че днес около ЕС има пръстен от огън. Отношенията с Русия са в исторически най-ниската си точка, не по-добре стоят нещата с Турция, Западните Балкани продължават да стоят в неизвестност, а някои си позволяват дори да държат недопустим тон на държава членка като България, на чиято страна на всичкото отгоре е и историческата истина. За региона на Близкия Изток и Северна Африка дори не искам да отварям разговор – там сме свидетели на пълен разпад на цялата предишна парадигма с всички ужасяващи последици за Европа.

Само ще маркирам и последния огромен проблем, който ни сполетя, както и целия свят – пандемията от коронавирус,извадила на показ всички явни и скрити до вчера дефицити на нашите здравни системи, но и като цяло на нашите общества. Криза на здравеопазването, криза на доверието, криза на солидарността.

Списъкът с проблеми и предизвикателства вероятно може да бъде продължаван още, но ценността на срещи като днешната се крие в опита да маркираме възможни решения на проблемите, които изреждаме.

Преди всичко трябва да решим въпроса с бедността.Недопустимо висок брой европейци живеят около чертата на бедността. При това, когато говорим за бедност, не трябва да си представяме само състоянията на крайна бедност. Все повече европейци работят на т.нар. несигурен труд – от един договор за няколко месеца на друг договор също на няколко месеца. Трябва Европейския стълб за социални права да бъде претворен в законодателство на европейско равнище за намаляване на бедността.

Дигитализация, зелена икономика и т.н. А кохезионната политика?!

Политиката на сближаване не трябва да пада жертва поради пренасочване на европейски финансов ресурс от нея към политики като нанотехнологии, цифровизация, сателити и т.н. Все още има какво да се направи за подобряване на жизнената среда в редица места в Европейския съюз и това би било много трудно и дори невъзможно без финансиране от кохезионните фондове. Впрочем, именно построените с тяхна помощ инфраструктурни обекти са сред най-красноречивите доказателства, оборващи тезата, че членството в ЕС не си струва.

Ефективна реално общоевропейска политика за управление на миграцията и убежищата е абсолютно необходима, особено с оглед на всичко ставащо по-близо и по-далеч от Европейския съюз.Тази политика трябва да замени напълно фалиралата и доказалата се като смайващо несъстоятелна сега действаща европейска политика в тази област. Апотеоз на тази несъстоятелност е т.нар. Дъблински регламент, който оставя бежанците концентрирани в няколко държави членки по външната граница на ЕС. Средиземно море се превърна в гробище около италианските брегове, а кадрите на колоните с хиляди бежанци по Балканския маршрут в посока Западна и Северна Европа са красноречиво доказателство за фалита на досегашната политика по миграция. Притеснително е, че след т.нар. сделка с Турция и сравнително успешното, но със сигурност временно спиране на бежанския натиск по нашите външни граници, включително българо-турската, европейските институции не отбелязват значителен напредък в реформата на политиката по убежища.

Сега масово се говори за т.нар. Зелена сделка, която наред с цифровизацията и борбата с пандемията от коронавирус едва ли не са изведени в топ приоритети на Европейската комисия.

Отдавна ЕК не беше предлагала толкова всеобхватна политика. За съжаление, твърде малко са все още решенията и конкретните проекти. Задължително условие, дори и в процентно съотношение за плановете за възстановяване, тя все още  не е намерила на европейско ниво своите конкретни очертания.

Похвални са усилията за ангажиране на европейските граждани в дебат за посоката, в която трябва до поеме Европа. Но ще бъде жалко да превръщаме Конференцията за бъдещето на Европа в поредната откровена, извинявайте за термина, говорилня, в която всеки си казва каквото му е на сърцето, без никаква връзка с преждеговорящия. Нуждаем се от реален дебат, а не от имитация на такъв. Всъщност именно имитацията на действие е това, което безотказно може да ерозира дори и най-здравия проект и Европейският съюз не е изключение. Затова Европейската комисия и назначения комисар с ресор Конференция за бъдещето на Европа трябва да бъдат много внимателни в начина, по който организират дебата. Обобщението на чутото и казаното трябва да бъде много прецизно, както и изводите, които ще бъдат направени.

Не на последно място конференцията за бъдещето на Европа трябва да получи своите резултати по отношение на бъдещата структура на евроинституциите.

Европейците ще възвърнат доверието си в Европейския съюз, когато той докаже, че наистина дава реални ползи тук и сега за всеки един от тях. Така, както го направи преди повече от шест десетилетия.

И все пак, позволете ми накрая, да подчертая, че много зависи и от качеството на хората, които избираме на национално и местно ниво тук, в България. Не случайно в рамките на серия от дискусии на „Фридрих Еберт“ е именно темата за лидерството. Не може и няма как Брюксел да поеме цялата отговорност за нашата собствена съдба. Все пак с членството ни в ЕС през 2007 г. никой не е отменял нашата собствена отговорност като народ пред нас самите и пред бъдещите поколения български граждани. Нека с тази мисъл да подхождаме в търсенето на оптималните решения на българските и европейските проблеми.

Благодаря Ви за вниманието!

  СВАЛИ PDF   Други статии по темата
НАЧИНИ ЗА ПЛАЩАНЕ