ВХОД РЕГИСТРАЦИЯ
  • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО БРОЙ
    • ТЪРСЕНE ПО АВТОР
    • ТЪРСЕНE ПО ТЕМА

ПАПА ФРАНЦИСК ПУБЛИКУВА ЕНЦИКЛИКАТА „FRATELLI TUTTI“, ПОСВЕТЕНА НА ЧОВЕШКОТО БРАТСТВО И СОЦИАЛНОТО ПРИЯТЕЛСТВО (CATHOLIC-BG)

България, балканите и света  

 

На 3 октомври Светият отец посети Асизи, където отслужи частна литургия, а след това подписа енцикликата на олтара над гроба на светеца, чието име носи - Франциск. Енцикликата е вдъхновена от св. Франциск, също както и втората енциклика на папата Laudato Si, посветена на грижата за нашия общ дом, която беше и първата папска енциклика на екологична тема.

Енцикликата „Fratelli tutti“ беше представена във Ватикана на 4 октомври. В нея на около 200 страници е изложена визията на Светия отец за света след пандемията и се търси отговор на въпроса кои са „великите идеали, но и видимите средства за напредък на тези, които искат да изградят по-справедлив и братски свят в своите всекидневни отношения, в социалния живот, в политиката и институциите?

Тази „социална енциклика“, както е описана от папата, заимства заглавието от „Увещанията“ на свети Франциск от Асизи, който с тези думи се обръща „към своите братя и сестри, за да им предложи начин на живот, белязан от Евангелието.”

Текстът обобщава много мисли, изказвани от папа Франциск по различни поводи, като ги събира на едно място в този учителен документ, почерпил вдъхновение и от историческия Документ за човешко братство, за световен мир и съвместен живот, подписан на 4 февруари 2019 г. в Абу Даби от папа Франциск и Великия имам на Ал Азхар.

Този първи по рода си документ утвърждава „братството“ между различните религии, като в същото време призовава за религиозна свобода, осъжда религиозното преследване и радикалната употреба на религията. Както в предишната си енциклика „Laudato Si“ папата благодари на Вселенския патриарх Вартоломей, така тук той изказва признателност на Великия имам Ал Тайеб.

Енцикликата е написана в контекста на пандемията Covid-19, която, както отбелязва Франциск, „избухна неочаквано“, докато „писах този текст“. Но тази глобална извънредна ситуация показа, че „никой не може да живее в изолация“ и че действително е настъпил моментът „да мечтаем като единно човешко семейство“, в което „всички сме  братя и сестри“ (7-8).

Посочвайки, че глобалните проблеми изискват глобални действия, папа Франциск се спира на проблеми като правата на човека, възраждането на национализма, смъртното наказание и призовава за реформирана, „подобна на семейство“ Организация на обединените нации.

Осъждайки войната, папата призовава не само за спиране на войните, но и за активното насърчаване на мира. Той също така се фокусира върху необходимостта от религиозна свобода, спира се на проблема за миграцията, осъжда преследването на лични интереси и издигането на културни бариери.

След като подробно разглежда редица проблеми и предизвикателства, папата посочва добрия самарянин като пример за това какъв да бъде отговорът на тези драматични времена.

Папа Франциск завършва своята енциклика, припомняйки примерите на Мартин Лутър Кинг, Дезмънд Туту, Махатма Ганди и преди всичко блажения Шарл дьо Фуко, пример за това как човек може да се идентифицира с най-малките, за да стане „всеобщ брат“ (286-287). Последните думи от Енцикликата са две молитви, едната „към Създателя“, а другата „Икуменическа християнска молитва“, в които се отправя молитва сърцето на човечеството да приюти „духа на братство“.

 

Резюме на Енцикликата „Fratelli Tutti“ за човешкото братство и социалното приятелство

 

Кои са великите идеали, но и видимите средства за напредък на тези, които искат да изградят по-справедлив и братски свят в своите всекидневни отношения, в социалния живот, в политиката и институциите?

Това е основният въпрос, на който търси отговор енцикликата „Fratelli tutti“: папата я описва като „социална енциклика“ (пар. 6), като заглавието е заимствано от „Увещанията“ на Свети Франциск от Асизи, който с тези думи се „обръща към своите братя и сестри, за да им предложи начин на живот, белязан от Евангелието ”(1). Poverello „не започва словесна война, чиято цел е налагането на доктрини; той само разпространява Божията любов“, пише папата, „и така се превръща в баща на всички, и вдъхновява визията за братско общество“ (2-4). Енцикликата си поставя за цел да насърчи всеобщия стремеж към братство и социално приятелство. Започвайки от общата ни принадлежност към човешкото семейство, от признанието, че като деца на един Създател всички сме братя и сестри в една лодка, трябва да съзнаваме, че в един глобализиран и взаимосвързан свят можем да се спасим само заедно. Енцикликата черпи вдъхновение от Документът за човешкото братство, подписан от папа Франциск и великия имам на Ал-Азхар през февруари 2019 г., който е цитиран многократно.

Братството трябва да бъде насърчавано не само с думи, но и с дела. Делата стават осезаеми чрез „по-добра политика”, която не е подчинена на финансовите интереси, а служи на общото благо, която е в състояние да постави в центъра достойнството на всеки човек и да осигури работа на всички, за да може всеки да развие своите способности. Политика, която е свободна от популизъм, и е в състояние да открие решения за проблемите, които поставят под въпрос основните човешки права и си поставя за цел окончателно да елиминира глада и незаконния трафик. В същото време папа Франциск подчертава, че по-справедлив свят може да бъде постигнат чрез насърчаване на мира, който е не просто отсъствие на война, а изисква „майсторство“, работа, в която да участват всички. Усилията за истината, помирението и мира трябва да бъдат „активни“; те трябва да са насочени към постигането на справедливост чрез диалог и в името на взаимното развитие. По тази причина папата отрича войната, „отрицанието на всички права“ и заявява, че тя е неприемлива вече дори и в своята хипотетично „справедлива“ форма, защото от ядрените, химическите и биологичните оръжия вече страдат основно невинните граждани. Категорично е осъдено и смъртното наказание, определено като „недопустимо“, а голямо внимание е обърнато на размислите за опрощението, свързано с концепциите за паметта и справедливостта: да простиш не означава да забравиш, пише папата, нито да се откажеш от защитата на нечии права, които пазят достойнството, което е дар от Бог. Енцикликата е написана в контекста на пандемията от Covid-19, която, разкрива Франциск, „избухна неочаквано“, докато „пишех това послание“. Но глобалната извънредна ситуация показа, че „никой не може да живее в изолация“, и че е настъпил моментът да „мечтаем за общо човешко семейство“, в което „всички сме братя и сестри“ (7- 8).

Глобалните проблеми изискват глобални действия: „не“ на „културата на стените“.

Енцикликата започва с кратък увод и съдържа осем глави. Тя съдържа, както посочва папата, много от неговите изявления за братството и социалното приятелство, които са обединени в „в по-общ размисъл“ и са допълнени от „редица писма и документи“, изпратени до папата от „много хора и групи от целия свят“ (5).

Първата глава, „Тъмни облаци над един затворен свят“, е посветена на размисли за редица проблеми в съвременната епоха: манипулирането и деформирането на понятия като демокрация, свобода, справедливост; загубата на смисъла за социалната общност и история; егоизмът и безразличието към общото благо; доминацията на логиката на пазара, основана на печалбата и културата на отпадъка; безработицата, расизмът, бедността; ограничаването на правата и отклоненията от тях като робството, трафика, подчинението на жените и принуждението им след това да правят аборти, трафика на органи (10-24) Тази глава се занимава с глобални проблеми, които изискват глобални действия, подчертава папата, като той издига глас срещу „културата на стените“, която благоприятства разпространението на организираната престъпност, подхранвана от страх и самота (27-28). Нещо повече, днес ние сме свидетели на влошаване на етическите принципи (29), принос за което по определен начин имат и медиите, които подлагат под въпрос уважението към другите и премахват всякакво критично мислене, като създават изолирани и обърнати към себе си виртуални кръгове, в които свободата е илюзия, а диалогът е лишен от конструктивност (42-50).

Любовта гради мостове: примерът на добрия самарянин.

На тези тъмни сенки, енцикликата противопоставя един светъл пример, вестител на надеждата: добрия самарянин. Втората глава, „Странник на пътя“, е посветена на него. В тази глава папата подчертава, че едно нездраво общество, което загърбва страданието е „неграмотно“ при полагането на грижи за немощните и уязвимите (64-65), а всички ние сме призвани, също като добрия самарянин, да станем ближни на другите (81), да преодоляваме предразсъдъци, лични интереси, исторически и културни бариери. Всъщност всички ние сме отговорни за изграждането на едно общество, което може да включва, интегрира и издига падналите или страдащите (77). Любовта изгражда мостове, а „всички ние сме сътворени за любов“ (88), добавя папата, като призовава конкретно християните да разпознаят Христос в лицето на всеки изключен човек (85).

Принципът за способността за любов в „универсално измерение“ (83) е разгледан и в трета глава, „Виждане и пораждане на един отворен свят“. В тази част от енцикликата папата ни призовава да „излезем извън себе си“, за да открием „по-пълноценно съществуване в другия“(88), като се открием към другия в динамиката на милосърдието, която ни кара да търсим „всеобщо изпълнение”(95). Енцикликата напомня, че духовният ръст на живота на човека се измерва в контекста на любовта, която винаги „заема първо място“ и ни кара да търсим по-доброто за живота на другия, без никакъв егоизъм (92-93).

Правата нямат граници; международните отношения се нуждаят от етика.

Братското общество, следователно, трябва да насърчава образованието в диалог, за да победи „вируса“ на „радикалния индивидуализъм“ (105) и да позволи на всеки да разкрие най-доброто от себе си. В основата на този процес стои защитата на семейството и зачитането на неговата „основополагаща и жизненоважна мисия в образованието“ (114). Две са възможните „средства“ за постигане на този тип общество: доброжелателност или същинско желание за добруването на другия (112) и солидарност, която полага грижи за уязвимите и се изразява в служение на хората, а не на идеологиите, в борба срещу бедността и неравенство (115). Правото на достоен живот не може да бъде отказано на никого, утвърждава папата, а тъй като правата нямат граници, никой не може да остане изключен, независимо от мястото на неговото раждане (121). От тази гледна точка папата също така отправя призив да бъде обърнато внимание на „етиката в международните отношения“ (126), защото всяка държава принадлежи и на чужденците и благата на една територия не могат да бъдат отказани на тези, които идват от друго място, но са в нужда. А това означава, че естественото право на частната собственост трябва да има подчинено положение спрямо водещия принцип за универсалната цел на създадените блага (120). Енцикликата също така обръща конкретно внимание на въпроса за външния дълг: следвайки принципа, че той трябва да бъде изплатен, надеждата е това все пак да не се превърне в пречка за растежа и издръжката на най-бедните страни (126).

Мигрантите: глобално управление за дългосрочно планиране.

Част от втората и цялата четвърта глава от Енцикликата, озаглавена „Сърце, отворено за целия свят“, са посветени на темата за миграцията. Тъй като животът на мигрантите  е „изложен на опасност“ (37), а те бягат от войни, преследвания, природни бедствия, безскрупулен трафик, и са изтръгнати от техните местни общности, те трябва да бъдат приветствани, защитени, подкрепени и интегрирани.

Миграцията трябва да се избягва, когато не е необходима, утвърждава папата, чрез създаване на конкретни възможности за достоен живот в страните на произход. Но в същото време трябва да зачитаме и правото на хората да търсят по-добър живот на други места. В приемащите държави трябва да бъде постигнат правилен баланс между защитата на правата на гражданите от една страна, и приветствието, и оказването на помощ на мигрантите, от друга (38-40). По-конкретно, папата посочва няколко „незаменими стъпки, особено по отношение на хората, които бягат от тежки хуманитарни кризи“: увеличеното и облекченото издаване на визи; отварянето на хуманитарни коридори; осигуряването на подслон, сигурност и основни услуги; предлагане на възможности за заетост и обучение; облекчаване на възможностите за събиране на семействата; защита на непълнолетните; гарантиране на религиозната свобода и насърчаване на социалното приобщаване. Папата, също така, призовава за установяване в обществото на концепцията за „пълно гражданство“ и отхвърлянето на дискриминационната употреба на термина „малцинства“ (129-131).

Преди всичко, настоява документът, са необходими глобално управление и международно сътрудничество за миграцията, способни да осъществят дългосрочно планиране, надхвърлящо конкретните извънредни ситуации (132) в полза на подкрепата на развитието на всички народи, основано на принципа на безвъзмездността. Тогава страните ще могат да мислят като „човешко семейство“ (139-141). Другите, различните от нас, са дар и богатство за всички, казва Франциск, защото различията представляват възможност за растеж (133-135). Здравата култура е култура на приветствието, способна да се отвори за другите, без да се отказва от себе си, предлагайки им нещо автентично. Също като в един многостен - скъп образ за папата - цялото е по-голямо от отделните части, без обаче това да води до загуба на ценността на отделните части (145-146).

Политиката, една от най-ценните форми на милосърдие.

Петата глава е озаглавена „По-добър вид политика“, посочена като една от най-ценните форми на милосърдието, защото е поставена в услуга на общото благо (180) и признава ценността на хората, разглеждани като отворена категория, открита за обсъждане и диалог (160). В известен смисъл този популизъм, посочва Франциск, се противопоставя на „популизма”, който пренебрегва легитимността на понятието „народ”, чрез създаването на консенсуси, за да ги експлоатира за собствената полза и подбужда егоизъм, за да увеличи собствената си популярност (159). По-добрата политика е тази, която защитава труда, „същностно измерение на социалния живот“, и се стреми да осигури на всеки възможността да развие своите способности (162).

Най-добрата помощ за един беден човек, пояснява папата, са не просто парите, които са временно лечение, а възможността да получи достоен живот чрез своя труд. Истинската стратегия за борба с бедността има за цел не просто да ограничи или поправи обидите, а да насърчи решаването на проблемите в перспективата на солидарността и субсидиарността (187). Задачата на политиката, освен това, е да намери решение на всичко, което поставя под въпрос основните човешки права, като социалното изключване; търговията с органи, тъкани, оръжия и лекарства; сексуална експлоатация; робския труд; тероризма и организираната престъпност. Папата отправя силен призив за окончателно премахване на трафика на хора, „източник на срам за човечеството“ и на глада, който е „престъпление“, защото храната е „неотменно право“ (188-189).

Пазарът сам по себе си не може да реши всеки проблем. Необходима е реформа на ООН.

Политиката, от която имаме нужда, подчертава папата, е тази, която казва „не“ на корупцията, на липсата на ефективност, на злонамереното използване на властта, на липсата на зачитане на законите (177). Това е политика, фокусирана върху човешкото достойнство, която не е подчинена на финансите, защото „пазарът сам по себе си не може да разреши всеки проблем“ – доказателство за това е „опустошението“, предизвикано от финансовите спекулации (168). По тази причина особено значение придобиха народните движения: като истински „социални поети“, носейки „поток от морална енергия“, те трябва да бъдат въвлечени в социалното, политическото и икономическото участие, но и да постигнат по-голяма координация (169). Друга надежда, представена в Енцикликата, е свързана с реформата на ООН: пред лицето на доминацията на икономическото измерение, което обезсилва значението на отделната държава, задачата на ООН всъщност е да придаде плътност на концепцията за „семейството от нации“, което работи за общото благо, изкореняването на нищетата и защитата на човешките права. Като се уповава неуморно на „преговорите, посредничество и арбитража“ – се казва в папския документ - ООН трябва да насърчава силата на закона, а не на закона на силата, и да насърчава многостранните споразумения, които защитават по-добре най-слабите държави (173-175).

Чудото на милостта.

В шеста глава, „Диалог и приятелство в обществото“, се утвърждава концепцията за живота като „изкуството на срещата“ с всички, дори с периферията на света и с коренните народи, защото „всеки от нас може да научи нещо от другите. Никой не е безполезен и никой не е заменим”(215). Истинският диалог всъщност е онова, което дава възможност на човек да уважава гледната точка на другите, техните законни интереси и най-вече истината на човешкото достойнство. Релативизмът не е решение – се подчертава в Енцикликата - защото без универсални принципи и морални норми, които забраняват злото, законите се превръщат в обикновен произвол (206). От тази гледна точка особено важна е ролята на медиите, които не трябва да се възползват от човешките слабости и да извличат най-лошото в нас, те трябва да се обърнат към  щедра среща и близост с най-малките, да насърчават близостта и усещането за човешко семейство (205). В това отношение особено важно е препратката на папата към чудото на „милостта“, отношение, което има нужда да бъде възстановено, защото е звезда, „блестяща в мрака“, което ни „освобождава от жестокостта ... тревогата... трескавата активност“, които преобладават в съвременната епоха. Милостивият човек, казва Франциск, изгражда здравословно съжителство и открива пътища на места, където раздразнението изгаря мостове (222-224).

Изкуството на мира и значението на прошката.

Седмата глава, „Пътища за подновяване на срещата“, е посветена на ценността и насърчаването на мира. В нея папата подчертава, че мирът е свързан с истината, справедливостта и милостта. Далеч от желанието за отмъщение, той е „проактивен” и цели създаване на общество, основано на служение на другите и на стремеж към помирение и взаимно развитие (227-229). В едно общество всеки трябва да се чувства „у дома“, пише папата. В този смисъл мирът е „изкуство“, което включва всеки и в което всеки има своята роля. Изграждането на мира е „отворено начинание, задача без край“ и затова е важно в центъра на всяка дейност да бъде поставена човешката личност, нейното достойнство и общото благо (230- 232). Свързана с мира е прошката: трябва да обичаме всички без изключение, но да обичаш потисника, означава да му помогнеш да се промени и да не му позволиш да продължи да потиска своя ближен. И обратното, човекът, подложен на несправедливост, трябва енергично да защитава правата си, да пази достойнството си, което е Божи дар (241–242). Прошката не означава безнаказаност, а справедливост и памет, защото да простиш не означава да забравиш, а да се откажеш от разрушителната сила на злото и от желанието за отмъщение.

Никога не трябва да бъдат забравяни „ужасите“ като Шоа, атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки, преследванията и етническите кланета, призовава папата. Те трябва да бъдат помнени винаги, отново и отново, за да не бъде споменът за тях обезсилен и да поддържат жив пламъка на колективната съвест. Също толкова важно е да помним доброто и онези, които са избрали прошката и братството (246-252).

Никога повече война, която е провал за човечеството.

Част от седма глава е фокусирана върху войната: тя не е „призрак от миналото“,  подчертава Франциск, „а постоянна заплаха“, тя представлява „отрицание на всички права“, „провал на политиката и на човечеството” и „тревожно поражение пред силите на злото”, който са в основата н нейната „бездна ”.

Наред с това, вследствие на ядрените, химически и биологическите оръжия, жертви на които са много невинни граждани, днес вече не можем да мислим, както в миналото, за възможността за „справедлива война“. Необходимо е страстно да утвърдим: „Никога повече война!“ А като се има предвид, че живеем „в световна война, водена частично“, тъй като всички конфликти са взаимосвързани, пълното елиминиране на ядрените оръжия е „морален и хуманитарен императив“. С парите, инвестирани в оръжия, папата предлага да бъде създаден глобален фонд за премахване на глада (255-262).

Смъртното наказание е недопустимо, трябва да бъде премахнато по целия свят.

Папата изказва също толкова категорична позиция и по отношение на смъртното наказание: то е недопустимо и трябва да бъде премахнато по целия свят, защото „дори един убиец не губи личното си достойнство“, казва папата, „а сам Бог гарантира това“. От това следват два призива на папата: наказанието да не бъде разглеждано като отмъщение, а по-скоро като част от процес на изцеление и социална реинтеграция, и да бъдат подобрени условията в затворите, като бъде зачитано човешкото достойнство на затворниците и не се забравя, че „доживотна присъда е тайно смъртно наказание“ (263-269). Поставя се акцент върху необходимостта да се зачита „свещения характер на живота“ (283), тъй като днес, изглежда, „някои сегменти от нашето човешко семейство лесно могат да бъдат пожертвани“, като неродените, бедните, инвалидите и възрастните хора.

Гарантиране на религиозна свобода, основно човешко право

В осмата и последна глава папата се фокусира върху „Религиите в служба на братството в нашия свят“ и отново подчертава, че насилието не се основава на религиозните убеждения, а на тяхната деформация. Затова и „осъдителните“ актове, като тероризма, не са резултат от религията, а от погрешното тълкуване на религиозни текстове, както и на „политики, свързани с глада, бедността, несправедливостта, потисничеството“. Тероризмът не трябва да бъде подкрепян нито с пари, нито с оръжия, още по-малко с медийно отразяване, защото е международно престъпление срещу сигурността и световния мир и като такова трябва да бъде осъдено (282-283). В същото време папата подчертава, че пътуването към мира между религиите е възможно и то е необходимо, за да гарантира религиозна свобода, което е основно човешко право за всички вярващи (279).

Енцикликата се фокусира и върху ролята на Църквата: тя не „ограничава своята мисия до частната сфера“, се казва в нея. Тя не остава в краищата на обществото и макар да не се занимава с политика, не се отказва от политическото измерение на самия живот. Вниманието към общото благо и грижата за цялостното човешко развитие всъщност се отнасят до човечеството и всичко, което е човешко, се отнася до Църквата, според евангелските принципи (276-278).

И накрая, като припомня на религиозните водачи за тяхната роля на „автентични посредници“, които се посвещават на изграждането на мира, Франциск цитира „Документа за човешко братство, за световен мир и съвместен живот“, подписан от него на 4 февруари 2019 г. в Абу Даби, заедно с великия имам на Ал-Азхар Ахмад Ал-Тайиб: и от този ключов камък на междурелигиозния диалог папата се връща към призива в името на човешкото братство диалогът да бъде приет за път, взаимното сътрудничество - за кодекс за поведение, а взаимното разбирателство – за метод и средство (285).

Блаженият Шарл дьо Фуко, „всеобщ брат“.

Енцикликата завършва с възпоминание за Мартин Лутър Кинг, Дезмънд Туту, Махатма Ганди и най-вече на блажения Шарл дьо Фуко, пример за всеки какво означава да се идентифицираме с най-малките, за да станем „всеобщ брат“ (286-287). Последните редове от документа са посветени на две молитви: едната „към Създателя“, а другата - „Икуменическа християнска молитва“, за да стане възможно сърцето на човечеството да приюти „духа на братство“.

 

Третата енциклика на папа Франциск, озаглавена „Fratelli tutti“ (Всички братя), посветена на човешкото братство и социалното приятелство, беше бликувана на 4 октомври 2020 г., по случай празника на Свети Франциск от Асизи. Линк към пълния текст на енцикликата „FRATELLI TUTTI“: http://www.vatican.va/content/francesco/en/encyclicals/documents/papa-francesco_20201003_enciclica-fratelli-tutti.html

 
НАЧИНИ ЗА ПЛАЩАНЕ