Благодаря за поканата, поздравления за организаторите на форума. Надявам се да има повече чуваемост от управляващите, които правят радикални заявки да разсекат възела на македонския въпрос.
Основата, върху която се водят настоящите дипломатически преговори е от няколко пласта.
- Договорът между България и Република Северна Македония от 1 август 2017 година.
- този документ създаде относително стабилна среда, даде знаци за възобновяване на диалога.
- от друга страна чуваме периодични взаимни обвинения, че Договорът не се спазвал. Какво да му се спазва – та той е просто една декларация, „ялова” при това.
- Рамковата позиция, приета от правителството и утвърдена с Декларация от Парламента. Това е един тежък, тромав документ, на който никой навън не обръща внимание, т.е. материалът имаше преди всичко висок вътрешен патриотичен заряд, за „вкъщи”.
- После се появиха тези „5+1” предложения от високите нива на българската дипломация.
Там има идеи, които не са нови, по-скоро са „претоплени”.
- Добре, нека се възобнови работата на съвместната историческа комисия, но не стана ли ясно, че без ангажиран политически мандат отново ще боксуват?
- Предотвратяване речта на омразата към България от РС Македония. За това настояваме от много години. И по времето на Борис Трайковски и Любчо Георгиевски сякаш го бяхме постигнали.
Но едно да е ясно – за да премахнем речта на омразата, трябва да изкореним самата омраза. А ние дали успяхме да го постигнем във вътрешната ни политика?
Без да влизам в дълбочинен анализ, ще заключа, че тези идеи „5+1” са палиативни, те не водят до стратегически решения. Нещо като преоткритата самолетна линия между София и Скопие. Разбира се, веднага ще допълня, че не подценявам инфраструктурните проекти между две съседни страни.
Основният въпрос е дефинирането на понятието „обща история”. Ако това се случи ще се отпуши решаването на други въпроси. По тази тема се оформят няколко подхода и виждания:
1) Декларираме, че имаме обща история и всеки си развива досегашните тези, без да спорим;
2) От време на време правим общи чествания, без организацията им да предизвиква драми.
3) Политиците наистина „оставят историята на историците” и се посвещават на всичко друго – от инфраструктурни проекти до евроатлантически амбиции.
Разбирането за общата ни история е основата на виждането, че сме най-близки народи в региона.
Идеята за общи чествания на отделни личности и събития е само един възможен знак, тълкувание на понятието обща история.
И още нещо. Не е достатъчно след години спорове в комисията да се обяви, че цар Самуил е бил български владетел. А какво самосъзнание са имали неговите поданици? И ако ще вървим така с години да определяме „по домовата книга” кой какъв е, няма да стигнем далече…
На 21 юни 2019 г. македонският президент Стево Пендаровски каза в ефир, че „Гоце Делчев се е определял като българин и това е безспорен исторически факт”. Това беше не просто добра стъпка (“добар чекор”, както казват в Скопие), но и безпрецедентно изказване. Особено когато го произнася държавен глава!
Президентът Пендаровски допълни тогава, че Гоце Делчев се е борил за автономна, за независима държава, независима Македония. Това за македонския президент е също „историческа истина, сто процента”. Не е стопроцентово, коментирах някъде, но ще сгрешим ако го отхвърлим. Имах своите притеснения, че ще сгрешим, ако някой реши да доказва национализма си и отхвърли безкомпромисно това послание.
Тогава предложих Българо-македонската историческа комисия да разгледа предложението на президента Стево Пендаровски. Вместо нашият тогавашен премиер се развихри като обясни, че подвигът на Гоце Делев е аналогичен на саможертвата на Че Гевара. И работата се затлачи в шеги и закачки…
Винаги съм настоявал да се съгласим взаимно и да го запишем в споразумение (анекс към Договора от 2017 г., напр.), че до първите десетилетия на ХХ век историята ни е обща, защото голяма част от населението на Македония има българско самосъзнание. Революционната организация има български цели и задачи.
Днес, в резултат на десетилетни процеси от разнороден характер, нещата в Република Северна Македония са различни. И ние признаваме тази различност.
Толкова, не са необходими десетки страници факти, детайли. След подобно ясно дефиниране на понятието „обща история” може (ако има добра воля) да се коригират учебници, паметни плочи и други знаци на историята.
Сега мнозина се питат дали българската официална политика от последните години не помогна за победата на македонизма в РСМ?
Впрочем, аз помня коментарите след подписването на Договора от август 2017 година. Един близък до тогавашния премиер националист възкликна нещо от рода на: „Завиждам му на Борисов, че унищожи македонизма!”
Сега някои твърдят обратното.
За мен важното е да се извади антибългарското жило на македонизма.
Реалистичната цел беше да работим за очистването на македонизма от антибългарската му насоченост и характер. Впрочем, трябва да признаем, че острието на антибългаризма е било притъпявано в немалка степен при Л. Георгиевски, при Б. Трайковски.
Когато отстояваме истината за българския исторически корен на населението във Вардарския дял на Македония, трябва да допълним че македонизмът беше присаден върху вековната снага на българската нация, че създаването на Република Северна Македония е факт от българската история.
Темата за блокирането, за „ветото” спрямо европейската и евроатлантическа перспектива на Македония е избуявала и друг път.
Ще напомня началото на 2008 г., когато стоеше въпросът за членството на Македония в НАТО. В този дух тогавашният президент на македонската държава Бранко Цървенковски ми написа обстойно писмо, в което аргументираше необходимостта да бъдат приети в Алианса.
Поиска и лична среща и разговор и аз го поканих в Сандански. Всичко това се случи в момент на скандална дискусия около „потрошения” в нашата съседка дни преди това паметник на Тодор Александров.
Реагирах остро на тази случка. „Бих казал, че Тодор Александров и Яне Сандански са двете страни на един и същи медал” – беше основната ми теза. За сведение нашето ВМРО приветства моята позиция, в Скопие партии и медии ме охулиха.
И колкото и да спорихме, на форума на НАТО в Букурещ ние подкрепихме Македония за членство в Алианса.
В заключение:
Ключова задача на българската дипломация в близките месеци е да отстои разбирането и да допринесе за дефинирането на понятието „обща история”. Защото през годините ние отстъпвахме от много позиции по македонския въпрос, губехме част по част от нещо, което преди за нас беше кауза. Сега обаче сме в решаващ период – губим ли историята, губим всичко… Остана ни само ролята на страж на една опожарена, ограбена и съсипана територия, каквото е миналото по македонския въпрос.
Не можем да имаме реалистични очаквания някой в ЕС да си промени позицията в наша подкрепа. Впрочем, нека се запитаме кога европейските империи (и не само империи) са ни подкрепяли. Дали, например, по време на Илинденско-Преображенското въстание са заели страната на поробените, въстанали българи или по-скоро са си подкрепяли целостта на Османската империя?!
Днес решението трябва да се търси в двустранните преговори, в които да се възстанови доверието, да се върнем към разбирането, че сме най-близки народи в региона.
Ние трябва да осъзнаем, че не можем до безкрай да спираме Северна Република Македония по пътя към Брюксел, но да сме готови да водим полемиката за истината в историята дълги години.
В Скопие трябва да разберат, че с фалшива идентичност нямат добра перспектива в европейската общност.
На ход са лидерите, които да намерят силни, убедителни и перспективни решения – в духа на идеите на нашите предци и заради бъдещето на младите в България и Република Северна Македония.
