ВХОД РЕГИСТРАЦИЯ
  • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО КЛЮЧОВА ДУМА
    • ТЪРСЕНE ПО БРОЙ
    • ТЪРСЕНE ПО АВТОР
    • ТЪРСЕНE ПО ТЕМА

Владимир Перев: Македония и сръбският езиков империализъм (БГНЕС)

България, балканите и света  

Жертвоприношението или раждането на злото
 

Кодифицирането на македонския литературен език не е еволюционен процес или научни знания, а процес на насилствено налагане на някакво половинчато състояние в революционни и полу-революционни времена. Разказите за еволюционното развитие на македонския език и писменост, започвайки от времето на „лозарите”, преминавайки през Кръсте Мисирков, та до Илинден 1944 г., са просто приказки за простите македонци и глупавите българи, които от години спорят за неща, които не са се случили, представяйки ги като факти, пише известният македонски журналист Владимир Перев.

Нито „лозарите” са искали да създават някакъв нов, македонски език, нито пък Мисирков е бил наясно какво говори, какво пише и какво иска да каже. Само бегъл поглед към неговия Дневник и другите му писма и писания показва пред нас един разочарован човек с огромни амбиции и малки възможности, донкихотовски клоун, облечен в някакъв революционен и квазинаучен костюм.

Заедно с „лозарите” трябва да се погледне и Кузман Шапкарев и тогава ще стане ясно, че борбата е за кодифициране на българския език с цялото негово богатство, което трябва да се почерпи от неговите диалекти. Или казано по-просто, „език на всички и за всички от Охрид до Черно море”.

Истинското кодифициране на македонския литературен език, писменост и правопис става факт на 2 август 1944 г. в манастира „Св. Прохор Пчински”. Тази кодификация, този език и правопис нямат нищо общо с тежненията на „лозарите”, нито с усилията на Мисирков. Този език е триумф на сръбската победна политика на Балканите в двете балкански и двете световни войни. Олицетворение е на усилията на тандема Илия Гарашанин – Стоян Новакович и е наложен със силата на сръбското оръжие в Македония.

Съставът на езиковата комисия, която решава тези въпроси, е добре известен на обществеността и в Македония, и в България, а най-позната е личността на писателя, поета и национален конвертит Венко Марковски – оръдие на лъжливата българска, македонистка и коминтерновска политика в Македония.

Струва си да се спомене, че истинският създател на асномския език и писменост е студентът Блаже Конески, по-късно гигантът (или ако искате, джуджето) от Небрегово, внукът на четническия сърбомански войвода Глигор Ляме Соколович.

В сянката на събитията в манастира „Св. Прохор Пчински” стоят фигурите на двама черногорски комунисти и видни главорези: единият е сталинистът Радован Зогович, а вторият е всемогъщият Милован Джилас, който преминава през множество етапи на собственото си самоидентифициране. Първоначално е революционер и сталинист, за да стане по-късно демократ и дисидент. Ражда се като сърбин в Черна гора, става един от заговорниците и основоположници на теорията за уникалността на черногорската нация, за да се откаже преди смъртта си от нея с желанието да умре като сърбин. Това е слаба утеха за нас, но поне разбрахме, че преобразяването и непоследователността не са привилегия само на македонците.

Разнородна е „компанията” на Първото заседание на АСНОМ. Там им всякакви хора – някои от тях се познават от по-рано, но някои са приобщени към другите по лична молба на Методия Андонов – Ченто, който възнамерявал към АСНОМ да включи и дейци на старата автономистка ВМРО. Така по покана на Ченто на заседанието присъства и старият, за нас относително непознат революционер Трайко Чундев. Роден е през 1896 г. в село Подлес, Велешко. Има брилянтна революционна биография, подкрепена от безупречен характер и честност. Членува в автономистката ВМРО на Тодор Александров, емигрант в България. Баща му Стоян е убит от сръбски четници, а той самият е един от основателите на БЦРК в Македония през април 1941 г.

Вместо да му препоръча да бяга нанякъде извън югославска територия, Ченто го кани заедно с Йордан Чкатров да дойдат на АСНОМ. Това решава съдбата им. И двамата тежат на съвестта на Ченто, но трябва да се каже, че в онзи момент и той самият не е знаел къде се намира – толкова му е бил капацитетът.

Чундев участва активно в разговорите около македонския език, води дневник за всичко, което се случва, и там може да се прочете следната бележка: „Сръбските букви са символ на най-страшното 20-годишно сръбско робство и на адската тирания в Македония!”.

В дневника си, между другото, той пише: „Със своята твърдоглава упоритост, спазвайки инструкциите, получени от своите предполагаеми сръбски агенти, Конески се бори силно за въвеждането на азбуката на Вук в Македония. Тези откровено просръбски действия се проявяват и по-късно по време на Първата езикова комисия (27.11. - 4.12.1944 г.), но без успех. А при втората езикова комисия (15.2-15.3.1945 г.) вече успява да ги наложи изцяло.”

Той пише също: „Един студент, сърбоман от Прилеп, Блаже Конески, настоява сръбската азбука да бъде възприета напълно в Македония. Или е глупак, или някой стои зад него…”.

Всичко това остава не само на хартия, но той самият го изрича гласно. Заради тези свои позиции около кодифицирането на македонския език, по указание на УДБА срещу него започва съдебен процес. Осъден е на смърт и е застрелян между 20 и 24 ноември 1948 г. на неизвестно и до днес място в Скопие.

Прокурор в съдебния процес е познатият на всички ни Лазар Мойсов, а като доказателства се използват показания на свидетели и извадки от Дневника. След края на процеса Лазо Мойсов казва, че „обвиненият Чундев сам си е решил съдбата, защото в нито един момент не се е покаял за стореното или написаното”.

Ето така революционерът и честният човек Трайко Чундев става първата жертва на наложеното сърбизиране на македонския език – предвестник на сръбския езиков империализъм… Неговата глава е жертвата, вградена в основите на лъжливата македонистка версия на собствения език и писменост.

Загниването на титовизма и началото на трагедията

И двете Югославии – онази кралската и другата, Титовата, са създадени от склонни към насилие възвеличавани личности и със силното съдействие на смесените интереси както на западните, така и на източната велика сила. Кралска Югославия започна да се разпада след смъртта на крал Александър Караджорджевич, за да достигне окончателния си край по времето на Втората световна война. Титова Югославия просъществува по-дълго. Международните отношения в Европа и в света бяха стабилни, но бе предречена неизменността и на нейния край… Насилието – духовно и физическо, върху югославските народи не можеше да остане ненаказано. Човешко е само да съжаляваме за огромния брой жертви на геноцид на нейна територия и за нещастните разселени лица.

Югославия няма мирен период на съществуване. Първо беше Информбюрото и Голи Оток, след това се появиха проблемите с Милован Джилас и прозападната ориентация на малка част от югославските интелектуалци, после дойде разправата със „съветското крило” в полицията, олицетворявано от Александър Ранкович. След това дойде ред на студентските протести през 1968 г. и накрая, периодът на либерализма през 1968-1972 г., за да нанесе последния удар върху образуванието Югославия. Всичко, което последва после, беше само една предсмъртна агония и гниене. Държавата успяваше да просъществува единствено с помощта на чуждестранни кредити, съзнателно хвърлени в непродуктивни инвестиции. През целия този период сръбският национализъм остана константа в политиката на Белград, без значение дали федерален или само сръбски. Дори стана по-силен.

Първите, които казаха, че Югославия без Тито ще умре, бяха емигрантските организации и техните списания. Сръбските четнически организации и списания като „Сръбска народна отбрана” от Чикаго, „Сръбска мисъл” от Мелбърн, Австралия, организацията Хърватско освободително движение (ХОП), бюлетинът "Посланието на свободна Далмация”, четническият сръбски „Нашата дума” от Лондон и много други, още в края на 60-те години на ХХ век говореха открито за разпада на държавата лед смъртта на Тито, която беше толкова желана в средите на емиграцията.

Списанието на македонско-българската емиграция в САЩ, Канада, Бразилия и други страни „Македонска трибун”, издавано още през 1922 г. във Форт Уейн, Индиана, САЩ, говореше за неспособността на Югославия да оцелее. Смъртта на Тито не промени нищо. Вече беше ясно, че трагедията е започнала, актьорите вече са влезли в роля и всеки убедително защитаваше своята позиция.

Сръбските националисти знаеха, че няма да могат да се поддържат в цялата страна, че разпадането е неизбежно, но че единството на сръбско-хърватския език вероятно ще може да поддържа някакъв баланс в отношенията между тези народи. За целта структурите на УДБА в Белград започнаха истински лов на емигранти из цяла Европа, за да се заглуши гласът на заговорниците за разпада на системата и държавата. Една от жертвите по онова време беше избягалият югославски бизнесмен Степан Джурекович - хърватин по националност, който беше убит в Германия по заповед на УДБА.

Джурекович беше общественик, писател, публицист и още от най-ранна младост член на Съюза на комунистите на Югославия/Комунистическа партия на Югославия. Разкрива финансови машинации на най-висшия кръг хърватски комунисти, бяга в Германия, където е убит през 1983 г. от агенти на УДБА със съгласието на висшето хърватско партийно ръководство. Синът му Дамир също е открит мъртъв през 1987 г. в дома си в Калгари, Канада, където избяга, за да се скрие от отмъщението на всесилната югославска държавна сигурност.

Европа мълчаливо наблюдаваше развръзката между Югославия и нейната демократично ориентирана емиграция, не предприе нищо в очакване на развръзката, от която вероятно и самата Европа беше печеливша страна.

Западните сили открито предложиха свобода за Словения и Хърватия, а сърбите бяха посъветвани да се ориентират на юг, към окончателното завладяване на Македония в духовния смисъл на думата, да доближат сръбските интереси до гръцката граница и да изградят на единно отношение към Македония, но и към България, ако на европейската карта настъпят по-сериозни политически промени. България е емоционалната болка на сръбските националисти. Съзнавайки, че не могат да стигнат до Солун и са блокирани към Загреб, техните погледи се насочват към Варна и Бургас с желание за крах на българската държава и претопяването на българите в някакви неопределени двуезични сърбобългари – нещо, което е популяризирано с частичен успех в Западните покрайнини. С майския преврат през 1934 г. Белград се опита да събори българската държава, но щетите бяха малки, пострада единствено михайловистката ВМРО. На практика превратът успя само да направи пасивно македонското население и съзнанието за собствения му етнически български произход.

За Белград е вече ясно, че Сърбия не може да бъде във федерация, чрез която ще ръководи народите в СФРЮ, затова решението е да бъде самостоятелна държава, империя, която ще въведе насилствено физически, но преди всичко, специално в Македония, своеобразен културен империализъм. За тази цел Белград задвижва старите сърбоманско-югославски лостове, представени от известни личности от науката и културата.

За да оцелее „македонизмът”, да живее „двуезичието”!?

През 80-те години македонският език беше възприеман като единствената родина на македонеца, единственото нещо, което го отличаваше от другите югославски народи. Но най-важното е, че беше конструиран и инструктиран да се различава най-много от българския език … поне така се говореше тогава. В същото време публикациите и списанията от сръбско-хърватската област циркулираха свободно из Македония, а телевизионните програми на югославските студия бяха излъчвани най-често без превод. Грижата за македонския език и писменост беше само декларативна. Малобройната македонска нация с език, който все още се намираше във фазата на лутане за оформяне на свой автентичен облик, не беше в състояние да се противопостави на натиска и влиянието на огромната 16-милионна маса на сърбо-хърватския езиков блок.

Експлозията стана на 08.06.1988 ж., когато ежедневният официоз „Нова Македония” в своето приложение ЛИК за култура и изкуство, публикува интервюто на своя сътрудник, журналист, поет и писател Бранко Цветковски с изтъкнатия македонски филолог и специалист по македонски език Трайко Стаматоски.

Трайко Стаматоски (Скопие, 6 май 1925 г. – Скопие, 2 април 2021 г.) до смъртта си е смятан за един от основоположниците на македонския език, писменост и правопис, както и за най-верния сътрудник и наследник на Блаже Конески. В изпълненото с факти и позиции интервю журналистът Бранко Цветковски, винаги загрижен за чистотата на езика, зададе въпрос за зловредното влияние на сърбо-хърватската езикова област върху македонския език, за впечатлението му, че „се превръщаме в двуезична нация ", както и за „ отстъпленията ". на езика на неговия народ и на своя почва (!)".

Отговорът беше неочакван и чудовищен. Студено и без емоции Трайко Стаматоски изрази мнение, че „не виждам нищо лошо в това, че ставаме двуезична нация. И нашите бащи и дядовци са били двуезични, но са запазили своя език…”, забравяйки да спомене с кои езици нашите предци са били двуезични.

Шокът не трая дълго и писателят Душко Наневски отговори още в следващия брой, защитавайки езика си като единствената форма на изразяване на своята македонщина и своята Македония. Последва лавина от реакции във всеки брой на приложението ЛИК, а в битката се намесиха и чуждестранни филолози-македонисти, защитавайки собствените езикови позиции пред настъплението на сърбоманията на Стаматоски, наследена и прикрита още от времето на всемогъщия Блаже Конески. Свои текстове публикуваха Слободан Чашуле, Волф Ошлис, Мето Йовановски, Ефтим Клетников, Анте Поповски, Гане Тодоровски, отново Душко Наневски, отново Слободан Чашуле и много други. Вестникът приключи дебата на 9 ноември 1988 г., който продължи и след това известно време в скопските кафенета. В интерес на истината трябва да се каже, че всички автори, с изключение на Слободан Чашуле, който частично подкрепяше тезата за двуезичието, всички останали застанаха срещу Стаматоски и неговата теория.

Приблизително по същото време един непознат, мрачен антураж около Стаматовски представяше и „македонската латиница“, която трябваше да запази буквите на кирилица, въведени по време на АСНОМ от Блаже Конески. Тази латинизирана кирилица, непотвърдена от никого, беше въведена и в първите паспорти на независимата македонска държава, така че цели делегации журналисти и политици оставаха като „гъски в мъгла“ по летищата в света, тъй като тази азбука не можеше да бъде разчетена от устройствата в Америка, Канада, Британия и навсякъде в западния латински свят.

Тези събития се позабравиха на фона на военните събития у нас в СФРЮ след 1991 г., но неочаквано статия във вестника на македоно-българската емиграция -органът на МПО "Македонска трибуна", изненада с привидно закъсняла и необичайна реакция.

МПО и „Македонска трибуна“ в "популяризиране" на македонския език!?

Някъде в периода 1991-91 година органът на Македонската патриотична организация (МПО) в САЩ и Канада „Македонска трибуна“ излезе с два на пръв поглед неясни статии за отношенията между македонския и българския език.

В един и същи брой на по една цяла страница се появиха две статии за „македонския езиков въпрос“. Едната беше от члена на редакцията на „Трибуна“ Мария Цакова с потекло от Банско, България, а втората – от Зоя Барт, по баща Василева, от Богданци, Македония. Първата статия защитаваше позициите и традициите на българския език, а втората, на Зоя Барт, защитаваше позицията на съвременния македонски език. За първи път в историята на вестника на Зоя Барт ѝ беше разрешено да пише на македонска кирилица, наречена обидно коневица.

Двете публикувани статии провокираха различни мисли, затова при поредното си посещение във Форт Уейн, където гостувах в дома на Иван Лебамов (1932-2006 г.) – тогава председател на МПО и главен редактор на вестника, помолих за малко разяснение. Седнали на двора, с чашки в ръка, Лебамов започна дълъг разказ, който от време на време прекъсвах.

Виж сега, ми каза той, ти сигурно си спомняш, когато вие там искахте да направите Македония двуезична нация и държава, та едва се измъкнахте от заблудата. Така е, отговарям аз, но това не е толкова страшно. Самият аз съм двуезичен – на сръбски и на македонския, даже на сръбски съм по-добър. Аз пък съм четвероезичен, ми отговаря иронично Лебамов, но това изобщо не е важно за отделния човек – важна е държавата. В такива моменти тя трябва да бъде запазена и най-вече чрез езика. Сърбия е имперска сила, но ще изгуби войната и то с тежки последици, но ще се запази имперският модел. Вие ще останете независими и е нормално да разчитате на България. Това го знаят и сърбите, затова се борят по всякакъв начин да ви вкарат в своя езиков обхват. Така чрез вас двуезичните сърбо-македонци, както и чрез асоциациите за човешки права, ще навлязат в българските езикови и етнически територии. Ние и българите, ако не сме братя, вероятно сигурно сме първи братовчеди – говорим един език и при новите отношения на Балканите ви не трябва да влизате в българския езиков периметър като двуезична нация. Ще се смесите с тях и ще им предадете и отровното семе на сръбската езикова специфика, което ще доведе и до национално разслоение в самото българско общество. Българската страна може да ви приеме като македонци с български етнически корени, но никога като двуезични сърбо-македонци. Зоя Барт защитаваше не само македонския език и македонизма, а едновременно с това унищожи двуезичието и сърбизирането на езика като тела, чужди на македонската същност. Това беше намерението ми. Бъдете каквито искате, но не забравяйте, че сте първи роднини с българите и никога не забравяйте престъпленията, които гърците и сърбите нанесоха на нашия народ. Да се помни и да се внимава, за да не се повтори.

В следващите години до смъртта му почти два пъти годишно бях гост в дома на Иван Лебамов и винаги, буквално винаги се говореше за единството на македонския и българския народ, както и за езиковото единство на двете разделени части.

Освобождаване от илюзиите, почит към мъчениците

Днес, в тези смутни времена, често се сещам за разговорите си с него. Ветото смрази Македония и разпръсна надеждите за „светлото“ бъдеще на македонския народ. Но в същото време стартира и процесите на преразглеждане на собственото македонско минало и история, както и на пътя към бъдещето.

Приказките за някаква омраза са глупави – народите никога не могат да се мразят, това е чувство на отделния човек или на прости групи, съставени от наемници на чужда идея. Лудостта, че ние македонците сме говорили на македонски език още преди 30 000 години или че сме открили Америка три хиляди години преди Колумб, е израз на собствения ни умствен блокаж да приемем скромната роля в съвременната история. България възприема ясно тезата, че ние сме отделна нация със свой език, но само след АСНОМ, като млада и съвременна нация, основана на български етнически и езикови корени. Всичко останало са нашите илюзии, както е илюзия и мисълта, че дадените жертви за българската кауза в Македония ще бъдат забравени.

Тепърва предстои времето, когато ще започнат поименно да се споменават всички паднали и убити от комунистическите главорези или сръбската полиция за святото дело на единството на един народ. Стари и избледнели са мислите на отделни хора, че отново може да се възстанови някакво сръбско-македонско „братство-единство“. Това беше стерилната идея на Югославия, но такава държава вече не съществува - сега е времето на България!

Предсмъртните послания на Иван Лебамов за запазване на езиковите традиции и единството не може да бъдат отминати или пренебрегнати. През спомена и почитта към Трайко Чундев – нашия светец-първомъченик за чистотата на нашия език и революция, водят пътищата към европейското бъдеще. Всичко друго е само илюзия и загуба на време и достойнство!
 

Владимир Перев - македонския журналист и публицист.

 
НАЧИНИ ЗА ПЛАЩАНЕ